Победата на Русия в Нагорни Карабах е загуба за ЕС

След шестседмични боеве за спорния регион Нагорни Карабах и няколко неуспешни опита за прекратяване на конфликта Русия посредничи за сделката между Армения и Азербайджан, която изглежда, че този път ще се спазва, пише онлайн изданието Politico.eu в свой анализ.

Официалното повторно замразяване на конфликта доведе до двама ясни победители: Русия и Турция, а Европейският съюз (ЕС) остава отстрани и изглежда сякаш е без всякакво значение в собствения си заден двор. Освен ако ЕС не преосмисли стратегията си в региона, изглежда, че ще е принуден да наблюдава, докато другите поемат отговорността.

Сделката с посредничеството на Русия поразително прилича на това, което Армения, Азербайджан и международната общност се съгласиха, че би било разумен компромис съгласно т. нар. Мадридски принципи отпреди десетилетие. Основната разлика е, че се прилага с военна сила, а не с дипломати или политици.

Като част от сделката Русия ще разположи около 2000 мироопазващи сили, като гарантира, че Нагорни Карабах ще има защитена от Русия сухопътна връзка с Армения и че Азербайджан ще има защитени от Русия комуникационни линии и транспортни връзки през Армения до азербайджанския ексклав Нахичеван.

В тази сделка Азербайджан може и да изглежда победител, а Армения – губещ, но ситуацията е по-сложна и за двете страни. За Баку това е по-скоро фаустовска сделка, отколкото победа. Азербайджан придобива седем територии около Нагорни Карабах, по-рано окупирани от Армения, и ще успее да запази териториалните печалби, които е постигнал в анклава, но ще трябва да приеме ограничения върху бъдещата си външна политика и сигурност.

С руското военно присъствие на международно признатата територия на Азербайджан и руския персонал по сигурността, осигуряващ азербайджански достъп до неговия ексклав, Москва изведнъж придобива много повече лостове за въздействие в страната.

Нагорни Карабах сега ще изглежда по-скоро като сецесионистичните региони на Грузия - Абхазия и Южна Осетия, преди 2008 г. Двата сепаратистки региона на Грузия отдавна са геополитически удобни конфликтни зони, които позволяват на Русия да повиши или понижи температурата на сигурност, за да повлияе на вътрешната политика и ситуацията на сигурност в Грузия.

Сега към този „клуб“ се присъединява и Азербайджан. В краткосрочен план това ще доведе до азеро-руски меден месец, но може да се превърне в източник на бъдеща нестабилност и ожесточение в отношенията между Москва и Баку.

Междувременно Армения запазва фактически контрол над част от Нагорни Карабах, а разполагането на руските миротворци на място прави страната по-малко уязвима от бъдещи конфликти. В резултат обаче Армения се оказва в много по-трудна ситуация, защото увеличава драстично и без това голямата си зависимост от Москва. Това, което остава от контролирания от Армения Нагорни Карабах, сега е беззащитна територия без Русия. Ереван се изправя пред възможността Русия да го натисне още по-силно да направи болезнени отстъпки във вътрешната или външната политика.

Истинските победители от конфликта в крайна сметка са Турция и Русия.

Москва затегна контрола си над Армения и вътрешната и външната политика на страната. Освен това има много по-голям военен лост и сигурност за бъдещото развитие в Азербайджан.

Турция също има повод за празнуване. Нейният съюзник Азербайджан отново придоби своите седем области и част от Нагорни Карабах благодарение до голяма степен на турската подкрепа. Турските военни и произведени от Турция дронове получиха добра реклама, както и доверието към Анкара като военна сила, която наистина подкрепя своите съюзници (за разлика от Русия). И въпреки военните маневри способността на Анкара и Москва да останат в добри отношения остава непоклатима.

Нищо от това не вещае добро за собствената външна политика и международния профил на ЕС. Формирането на външна политика в по-широки граници, която да обхваща съседите на блока, става все по-милитаризирано. Основните играчи в спорния регион не са страни от ЕС.

Вместо това Турция, Русия и сега Азербайджан все повече виждат смелите военни действия като ефективен и сигурен начин за успех – от Южен Кавказ до Сирия и Либия. Докато ЕС продължава да се фокусира почти изключително върху дипломатически и икономически средства за упражняване на властта си в съседство, другата тенденция ще продължи.

Няма бърз изход от тази ирелевантност за ЕС. Все пак, освен да изпрати войски и да се вмъкне във военен конфликт, има и друг възможен път напред. ЕС трябва да започне да развива военни и разузнавателни партньорства, както и партньорства по отношение на киберсигурността, с няколко държави около източния и южния си фланг. Блокът трябва да се превърне в сила, която може да упражнява влияние в сферата на сигурността, в допълнение към политическото и икономическото си влияние. Само тогава, с времето, гласът на ЕС ще се чува по-добре там, където е най-важно.