Всички обичат Байдън - дори европейските консерватори

Четиридесет и осем часа след като Джо Байдън победи в президентските избори в САЩ Европа се окъпа в последващото сияние. Дори Ангела Меркел не устоя да направи изявление на живо по германската телевизия, за да поздрави Байдън и Камала Харис. Носи се слух, че Меркел се е съгласила да изкара още един мандат като канцлер през 2017 г. поради неприязънта си към Доналд Тръмп, чието име очевидно не се спомена в речта и от понеделник, пише онлайн изданието Politico.eu.

За много европейски лидери победата на Байдън представлява нещо повече от края на президентството на Тръмп, за който много хора в Европа се молеха – това беше добре дошъл изстрел в ръцете на центристката политика в Европа, докато се бори със собствените си популистки демони. Това е и искрица надежда, че „добрите момчета”могат да спечелят.

Необузданият ентусиазъм на доминиращата политическа класа на Стария континент към Байдън разкрива друга реалност: в наши дни единствените приятели на Европа във Вашингтон са демократите.

Откакто Тръмп дойде на власт, европейските ляво- и десноцентристки партии - от Германия до Франция, от Ирландия до Финландия, не крият особено предпочитанията си към американските демократи. В резултат на това традиционните връзки между републиканците и десноцентристките партии, като германските християндемократи или ирландската Fianna Fáil, се разпаднаха.

Тръмп дори не си направи труда да се обади на новия премиер на Ирландия - Майкъл Мартин от Fianna Fáil, за да го поздрави за встъпването в длъжност. По-рано Мартин насърчи Европа да се „изправи” срещу американския президент.

Напрежението между Меркел и Тръмп е осезаемо от самото начало. На фона на това се увеличиха раздорите и между републиканците и германските християндемократи (ХДС), които отдавна се считаха за другари по оръжие. „Как можахте да не подкрепите републиканския кандидат?“, попита Кери Редингтън, председател на Republicans Overseas Germany, миналата седмица. Въпросът му беше към Норберт Рьотген, председател на комисията по външни работи на германския парламент, от ХДС след дебат по германската телевизия.

Рьотген, който се кандидатира за ръководител на ХДС с надеждата да наследи Меркел като канцлер през следващата година, ясно изрази силното си предпочитание към Байдън и че смята, че Тръмп е опасен. Редингтън обеща да докладва за наглостта на германеца пред Републиканския национален комитет в САЩ, заплаха, която предизвика само вдигане на рамене от Рьотген.

„Традиционно връзката на ХДС с републиканците е по-силна“, коментира Рьотген пред Politico няколко седмици преди тази конфронтация. „Исторически погледнато, републиканците са били много по-ангажирани с международните отношения през следвоенния период. Връзката достигна връхна точка с Джордж Буш баща по време на Обединението. Това, на което бяхме принудени да станем свидетели наскоро, е враждебното поглъщане на Републиканската партия от Доналд Тръмп“, посочи още той тогава.

Ако Републиканската партия не се върне към своята трансатлантическа, многостранна итерация след Тръмп, трудно може да се очаква сближаване. Не помагат и европейските политици, които се присъединиха към Тръмп на ръба на политиката. Заедно с авторитарните управляващи, като унгарския премиер Виктор Орбан, привържениците на Тръмп включват хора като естонския вътрешен министър Март Хелме и неговия син, министър на финансите Мартин Хелме. По-старият Хелме подаде оставка в понеделник заради коментари, които той направи за "дълбоката държава", която е отговорна за победата на Байдън. Синът му публично изрази съмнение за фалшификация на изборния резултат, както и че ако Тръмп напусне Белия дом, „конституцията на САЩ вече няма да бъде в сила“.

Всъщност, на фона на отчуждението между републиканците и техните традиционни европейски съюзници, крайнодесните движения, като Консервативната народна партия на Хелмс (EKRE), заеха своето място.

В разгара на отвращението си към Тръмп европейските служители изглежда не са обмисляли много рисковете, свързани с приравняването на Европа към половината от американския политически спектър. Това може да се дължи на факта, че повечето членове на „трансатлантическата общност“ се накланят вляво от центъра.

Попитана наскоро какъв ефект би могло да има явното предпочитание на управляващата политическа класа на Германия към демократите върху положението на Германия във Вашингтон в дългосрочен план, Емили Хабер, германският посланик изглежда е объркана от въпроса. „Никой германски дипломат никога няма да вземе страна, защото това не е наша работа“, казва тя.

Проблемът е, че това не променя реалността, че шефовете им вземат страна. Излишно е да се казва, че ентусиазмът на Европа към Байдън и демократите няма да бъде загуба за републиканците. Някои европейски политици са нащрек от това, което може да се случи след четири години, ако Тръмп или някой от неговите последователи се върне в Белия дом. Шансовете тези опасения да отшумят са в това Байдън да потвърди американския ангажимент към Европа.

Въпреки призивите на Меркел и други европейски лидери ЕС да поеме „по-голяма отговорност“ за собственото си бъдеще, комфортът да бъде под американския чадър за сигурност вероятно ще предизвика старите инстинкти на Европа да отлага. Това е особено вярно, ако „отговорността“ се дефинира по отношение на по-солидните военни разходи.

Докато Европа преодолява икономическите ефекти от пандемията, пищните бюджети за отбрана стават още по-трудни за оправдание пред и без това скептичния електорат, особено в Германия. Неминуемо ще бъде по-лесно Европа да разчита, както винаги, на американците. Поне докато републиканец не се завърне в Белия дом.