Президентът на Франция Еманюел Макрон ще се нуждае от подкрепата на 6 млн. мюсюлмани в страната, ако иска да изкорени насилствения екстремизъм, довел до две смъртоносни терористични атаки на френска територия в последните седмици. Той обаче е изложен на сериозен риск от провал, защото правителството му избра да предизвика морална паника по „мюсюлманския въпрос“, пише FT в свой анализ.
Миналия месец, преди учителят Самюел Пати да бъде обезглавен от мюсюлмански нападател, Макрон изложи своя подход в реч, посветена на борбата с „ислямския сепаратизъм“. Обвинението, което е ехо на френското управление от колониалната епоха, разделя мюсюлманската общност на лоялна към чуждестранни господари и участваща в конспирации за налагането на шериатския религиозен закон.
Макрон спомена и „деноминационните хранителни менюта“ и забрадката като възможни признаци на сепаратизъм във френското общество.
В дебат, който е толкова емоционално натоварен, тези думи имат значение. След бруталното убийство на Пати и атаката в Ница фрази като „врагове на републиката“, „ислямо-левичари“ и „сътрудници“ станаха част от френския политически език.
Телевизионните мрежи обслужват „антисепаратистки“ планове на министри, като забрана на многоженството, което по принцип е незаконно, или спиране на супермаркетите да предлагат халал храна. Един коментатор дори предложи мюсюлманките да свалят забрадките си, за да изразят солидарност със семейството на Пати. Френският вътрешен министър заяви, че предстоящият законопроект за борба със сепаратизма ще включва затвор до пет години за хора, които отказват лекар от противоположния пол.
Авторът на анализа – Махрен Кан, подчертава, че е британски мюсюлманин, базиран в Брюксел, и като такава е станала свидетел на дебати, които са рискували да свържат консервативната практика с насилствения джихадизъм след терористичните атаки във Великобритания. Подозренията в „политически ислям“ (слабо дефинирана концепция) се срещат навсякъде: в мюсюлманските организации, изборът на облекло и дори говоримия арабски. Френският министър на финансите например вижда в специалните часове за посещения на обществените басейни от жени доказателство за това, че държавата се поддава на „коварно“ влияние.
Нарушенията в живота на мюсюлманите под знамето на секуларизма рискуват да се насочат към по-голямата част от спазващите закона граждани, а не към престъпниците. Нито една жена със забрадка не е извършила терористична атака във Франция. Това, че културните сигнификатори се възприемат като проблеми показва, че дебатът е преминал от отстояване на гражданските свободи в полицейско изразяване.
Еманюел Макрон също изложи необходимостта от създаване на „френски ислям“ от „просвещението“, който да помогне за реформирането на световната „криза“ на религията. Тази хубристка цел трябва да бъде посрещната с подозрение от всеки секуларист. Ако „френски ислям“ означава одобрени от правителството имами и строги ограничения на частните религиозни училища, това издава инстинкт да се използва държавата за предписване на „правилна“ религия - нещо, което има повече общо с авторитарните мюсюлмански лидери, отколкото просветните ценности на разделянето на църквата от държавата.
Европейските мюсюлмани не се нуждаят от правителствен документ, за да направят исляма френски, британски или немски. Вече е така, благодарение на живота на милиони, които свободно изповядват вярата си и са активни граждани в страните, в които са родени. В цяла Европа от мюсюлманите се иска да докажат своята лоялност към държавата и нейните ценности. Във Франция обаче от тях се иска да го направят, като крият видими признаци на своята религия от страх да не обидят държавата. Те са предупредени, че не осъждат тероризма достатъчно силно и се очаква да носят колективна отговорност за нихилистични престъпления, които се извършват основно от чужденци.
Обединеното кралство например се бори със същия насилствен екстремизъм без да продава на едро своите граждани. Мюсюлманите са част от историята на Франция, нейното настояще и бъдеще - нещо, което екстремистите и от двете страни мразят да признават.
Френските мюсюлмани трябва да бъдат най-големите съюзници на Макрон срещу насилствения тероризъм. Вместо да ги приобщи към каузата си, той избра стратегия, която служи на крайната десница и нейните електорални амбиции. В навечерието на президентските избори през 2022 г. Макрон вероятно ще каже на мюсюлманите, че трябва да гласуват за него, за да спаси републиката от крайнодясната партия на Марин льо Пен. Това ще звучи доста кухо за мюсюлманската общност, ако те живеят във враждебна среда, наложена им от либерален президент.