Краят на петролната ера във Венецуела

Венецуела, някога най-големият производител на петрол в Латинска Америка и един от основателите на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), се сблъска с краха на своята петролна индустрия, предизвиквайки една от най-тежките икономически и хуманитарни кризи на века. 

Проблемите далеч не са приключили за Венецуела и пропадащата ѝ икономика. Преди 1920 г. Венецуела е бедна селскостопанска страна, изправена пред много от проблемите, измъчващи други държави в Латинска Америка. Пътят на страната към превръщането ѝ в петролна суперсила и основател на ОПЕК започва през 1914 г. със сондажи в полето Мене Грандe, намиращо се на източните брегове на езерото Маракайбо. Това е първият търговски петролен кладенец във Венецуела, който дава началото на монументален петролен бум, трансформирал страната, превръщайки я до 1950 г. в четвъртата по богатство на глава от населението държава в света, пише Oilprice.

Тогава Венецуела е не само определяна за най-богатата нация в Латинска Америка, но и за най-развитата. Към 70-те години на миналия век страната, която сега е „обладана“ от социалистическа диктатура, е възхвалявана като най-стабилната демокрация в Латинска Америка по времето, когато повечето нации в региона са управлявани от военни диктатури.

Към 80-те години на миналия век демокрацията на Венецуела се разпада заради глобалната рецесия и рязко отслабналите цени на петрола. Тези събития натежават силно върху икономиката ѝ и държавните разходи, карайки страната да се обърне към дълговете. До края на 80-те години Каракас се обръща за помощ към Международния валутен фонд (МВФ). Институцията препоръчва ориентирани към пазара неолиберални икономически реформи, включително големи съкращения на бюджета, засягащи преди всичко социални програми като общественото здравеопазване и образованието. Когато тези реформи биват приложени от Каракас, те предизвикват значителни граждански вълнения. Реформите също водят до загуба на контрол върху инфлацията, което само влошава страданието на венецуелските граждани.

Тези събития илюстрират значителната зависимост на икономиката на Венецуела от петрола и уязвимостта на страната към по-ниските петролни цени. Неуспехът на правителството да диверсифицира икономиката далеч от петрола е виновен за кризата, като петролът е отговорен за около 80% от приходите от износ, почти една трета от националния брутен вътрешен продукт (БВП) и над половината от държавните приходи.

Рисунка на Уго Чавес. Снимка: Bloomberg L.P.

Към февруари 1989 г. по улиците на Каракас, някога описван като бижуто на Южна Америка, избухват безредици като недоволство от покачващите се цени и правителството задълбочават социалното недоволство. Жестоките репресии на правителството, нарастващата бедност, неравенството и сериозните съкращения на разходите предизвикват значително отрицателно вълнение сред бедните във Венецуела. Това социално и икономическо сътресение създава идеалната политическа среда за харизматичния офицер и социалист Уго Чавес, който печели президентските избори през 1998 г.