Кусурите на Тръмп са по-скоро либертариански, отколкото авторитарни

Ева Перон се обръщаше към аржентинския народ от балкон. Румънският комунистически диктатор Николае Чаушеску произнесе последната си реч от такъв. Мусолини пък обичаше да хваща парапета на своя, докато оратурства с изпито лице срещу масите, пише Джейнън Гънеш за Financial Times.

Балконът е естественото поле за изява на демагога. Когато Доналд Тръмп се изкачи на нещо подобно в Белия дом тази седмица, дни след като даде положителна проба за коронавирус, президентът на САЩ породи сравнения с автократите от миналото. 

Но те текат, макар и доста откъслечно, още от времето преди той да бъде избран. Вярно е, че неговият национализъм, месианската привлекателност и политическият му възход след финансовата криза напомнят за крайнодесните лидери от 30-те години. Но много други неща около него противоречат на този паралел. Изминалата седмица го разкри.

Ако заразяването му показа нещо, то е, че той се различава от класическите силови лидери по много американски начин. Популизмът му е по-скоро либертариански, отколкото авторитарен. Отхвърлянето на маските и призивът да не се позволява на вируса да „доминира“ живота изразяват личната свобода на президента, към която той проявява необмислена привързаност. Традиционния деспот би използвал пандемията като претекст, за да увеличава и експлоатира изпълнителната си власт. Тръмп я използва, за да се еманципира от всесилната държава. Той атакува кандидата на демократите Джо Байдън, че ще задуши икономическото възстановяване на Америка с досадни ограничения в ежедневието.

Антивмешателството на Тръмп беше демонстрирано още преди пандемията. След като бе обещал инфраструктурна разточителност, голямото му законодателно постижение беше намаляване на данъците. Вдъхновящата го цел, повече от изграждането на стената по границата с Мексико, е отмяната на здравното осигуряване на Обама. За разлика от тираните с пагони, които почитат военните и службите за сигурност, Тръмп се оказа и срещу двете. А по отношение на фискалната помощ за ранената икономика, изключително популярна идея, той е съвсем малко по-щедър от подкрепящите свободния пазар републиканци в Конгреса. Във вторник президентът прекрати разговорите с демократите по пакета от стимули. Това не е лидер, който е обсебен от величието на голямата държава на Томас Хобс.

Опакият индивидуализъм на президента не само го отличава от автократите от миналото, но и от съвременните, с които той също е лекомислено свързван. Проблемът с Националистическия интернационал, който обединява всички кресливи лидери от Вашингтон до Манила, е, че той обхваща отчайващо различни виждания за държавата. Руският президент Владимир Путин и унгарският премиер Виктор Орбан са разпознаваеми автократи. Те не виждат много ограничения за същинския обхват на официалната власт. Те не се трогват особено от свободата и пазарните принципи като легитимни цели. За разлика от тях, за Тръмп, но и за бразилския президент Жаир Болсонаро, държавата по-често е проблемът. Тяхното е открито незачитане на правилата като безплодни и неподхождащи на силните държави.

Да се ​​приравни Тръмп на ортодоксалните диктатори означава да се разтълкува погрешно не само един човек, но и политиката в САЩ. Най-екстремните политики в Америка често се либертариански формулирани. „Не ме тъпчете“ може да бъде както вдъхновяващ, така и объркващ лозунг. Ако се съди по втората поправка, това е държава, която дори не предоставя на правителството монопол върху законното използване на сила. Крайната десница в САЩ е неимоверно по-анархична от, да речем, тази във Франция или посткомунистическа Европа.

Разбира се, все още има време Тръмп да оправдае всички аналогии с фашистите между двете световни войни. Той може и да не признае една честна загуба на президентските избори през ноември. Ако спечели пък, може да вземе още по-строги мерки срещу имигрантите (със и без документи). Досега той е показал обаче, че основната му заплаха за републиката е лошото управление, породено от скептичен, почти нихилистичен възглед за самото управление. Твърде слаба власт, а не твърде силна, е проблемът.

Грешно е човек да се оплаква от много образование, но Втората световна война и годините преди нея са преподавани повече от достатъчно. Този период се превърна в обектива, през който разглеждаме всички съвременни събития. Точно както всяка не войнствена външна политика спрямо непокорна държава е „отстъпление“, така и всеки шовинистки лидер е тоталитарен. Всъщност феноменът Тръмп е много повече клоунада, отколкото отклонение от обичайното, но това не го прави по-малко вреден.

„Всичко в рамките на държавата, нищо извън държавата, нищо против държавата“, казваше Мусолини в своето епистрофичнo определение за фашизма. Трудно може да се състави изречение, което Тръмп и неговите републикански поддръжници е по-малко вероятно да произнесат.