Има ли място за уран в инвестиционните портфейли?

Прекарах последните няколко месеца на карантина, ровейки се в редица чудесни книги, от които несравнимо най-любимата ми е „Никога апокалипсис” от базирания в САЩ природозащитник Михаел Шеленбергър, пише за Financial Times частният инвеститор Дейвид Стивънсън.   

Неговата книга отправя предизвикателство към онези, които държат да бият тревога за задаващо се екологично бедствие във всеки възможен момент и да изплашат до смърт всички нас. Основното му послание е, че най-добрият начин за опазването на нашата планета и за изхранването на милиарди хора е да работим с хуманност, да насърчаваме растежа и да мислим косвено за енергийната политика - призив, споделян от други наблюдатели, като Андрю Макафи в също толкова прекрасната „Повече от по-малко”.

Шеленбергер иска да се откажем от идеите за устойчива енергия (например чрез използване на дървесина) в развиващия се свят и да насърчим използването на природен газ като мост, както и възобновяеми или (още по-спорно) ядрени източници, когато енергийните мрежи станат по-напреднали.

Лично аз никога не съм разбирал защо толкова много природозащитници са против ядрената енергия. Струва ми се, че почти сигурно ще се нуждаем от базови ядрени мощности, съставляващи около 25-45 процента от общото производство, за да извършим въглеродния преход. Предчувствам, че ще е трудно възобновяемите източници да осигурят 100 процента от бъдещата ни енергия. Това не значи, че е невъзможно делът им да стигне 50-70% плюс съхранението, но отвъд това ядрената енергия има своята роля.

Разбирам, че има практически икономически притеснения относно разходите, но дори и те изглеждат погрешни. Ние отказахме да въведем въглеродни данъци, за да подпомогнем икономиката на ядрената енергия, а в Обединеното кралство и настоявахме за използването на странен процес на частно финансиране, който е напълно неподходящ за начални ядрени капиталови разходи.

Въпреки това има признаци за плавен напредък в развития свят, който е най-трудната среда за ядрената енергия.

В САЩ (които имат 95 реактора) правителството сега предлага на атомните централи данъчни отстъпки заради нулевите им въглеродни емисии. Това помага да се изравнят конкурентните условия с възобновяемите енергийни източници и изкопаемите горива. След правителствени предложения за затваряне на реакторите, Южна Корея (с 24) и Тайван сега гласуваха да запазят тези централи.

Франция удължи срока за намаляване на ядрения дял в енергийния си микс. Тя целеше снижаване до 50% до 2025 г., но това беше удължено с 10 години. Наблюдаваме раздвижване и в Япония, където правителството рестартира ядрените си станции, като пет бяха пуснати онлайн през 2018 г.

От решаващо значение е, че ядрената енергия преживява ренесанс в развиващия се свят и особено в Азия. Очаква се глобалният ядрен оперативен капацитет да се разшири до около 465 гигавата до 2025 г. от около 350 през 2016 г. Китай, с 47 съществуващи реактора и още 56 на път, е начело, следван от Индия и Русия. ОАЕ планира четири реактора.

Човек може да си представи ситуация, в която развитите страни продължават да имат хладно отношение към ядрената енергия, но въпреки това развиващите се настъпват в тази област. Съчетайте това с неотдавнашните съкращения в добива на уран (15% спад, отчасти поради пандемията) и нарастващото използване на спот пазарите за доставка (за разлика от дългосрочните договори с фиксирана цена), и можем да започнем да разбираме защо тази суровина е поскъпнала с над 30 процента тази година.