ЕЦБ трябва да последва Фед в завръщането към втория му мандат

Една дума може да премести планина. Наскоро председателят на Федералния резерв на САЩ Джей Пауъл обяви, че актуализираната политическа стратегия на Фед вече няма да държи сметка за „отклонения от“, а само за „непостигане на“ пълната заетост, стига да липсва инфлационен натиск, пише Мартин Сандбю за Financial Times.

С други думи, Фед няма да затяга паричната политика, за да предотврати „прегряване“, само защото повече американци, отколкото икономистите смятат, че е възможно, са на работа. 

Това е отлична новина и голяма заслуга на Пауъл и неговите колеги. Те се вслушаха в хората от периферията на трудовия пазар, които последни се възползват от икономическата експанзия и са първите, които страдат при забавяне. Ръководителите на централната банка повярваха повече на очите си, отколкото на моделите, предсказващи, че затегнатите пазари на труда тласкат инфлацията нагоре. На практика това сигнализира за голяма промяна на Фед. Всички американски работници и инвеститори имат основания да благодарят на Пауъл.

Но нека да смекчим малко похвалите: Фед просто се придържа към собствените си правни задължения. Законът за Федералния резерв вменява на централната банка на САЩ „да преследва ефективно целите за максимална заетост, стабилни цени и умерени дългосрочни лихвени проценти“. Инструкциите никога не са постановявали предотвратяване на твърде висока заетост сама по себе си. И все пак Фед, с одобрението на повечето икономисти, действаше така твърде дълго, възпирайки възстановяването много преди инфлацията да бъде разпалена.

Европейците трябва да обърнат голямо внимание, тъй като Европейската централна банка също възприема твърде тясно своя мандат. Широко разпространено е погрешното схващане, че ЕЦБ е правно обвързана с единственото задължение за осигуряване на ценова стабилност. Централната банка споделя част от вината за това схващане, като понякога изглежда, че сама вярва в него.

Всъщност договорите на ЕС определят не една, а две цели за ЕЦБ. Първата е ценовата стабилност, но освен нея ЕЦБ има правно задължение да „подкрепя общите икономически политики на ЕС“ и да допринася за целите, „заложени в член 3 от Договора за Европейския съюз“. Член 3 призовава за пълна заетост, подобряване „качеството на околната среда“, икономическо и социално сближаване, и социална справедливост и защита, наред с други цели.

Вярно е, че ценовата стабилност е основният мандат. Но популярната идея, че ЕЦБ е натоварена само с паричната политика и трябва да стои далеч от икономическата, не е разписана в договорите. Напротив, ЕЦБ е длъжна да подкрепя специфични политики, а именно тези на ЕС като цяло, стига това да не е в разрез с преследването на ценовата стабилност. Този пренебрегван факт има редица важни последици.

Една от тях е, че когато германският конституционен съд се произнесе срещу програмата на ЕЦБ за изкупуване на облигации през май, той сбърка тотално. Въпреки че според съдиите ЕЦБ трябва да отчита икономическите последици от своите монетарни решения, те поставиха свои собствени приоритети, до голяма степен отразяващи интересите на спестителите, и игнорираха различните цели на икономическата политика, изрично очертани в договорите.

Друга последица е, че на ЕЦБ не само е разрешено да включва съображения за климатичните промени в своята рамка на паричната политика, както ясно държи нейният президент Кристин Лагард, но тя е задължена да го прави по закон. В края на краищата, околната среда е цел на договорите, а Европейската зелена сделка е водеща икономическа политика на ЕС. 

Трета последица е, че ЕЦБ допусна груба грешка преди десетилетие чрез участието си в „тройката“ кредитори (заедно с ЕК и МВФ - бел. прев.) по програмите за фискално спасяване на страни, засегнати от кризата с държавния дълг в еврозоната. В много случаи централната банка настояваше за промени във фискалната и структурната политики, които видимо приоритизираха устойчивостта на дълга (всъщност те често бяха контрапродуктивни) пред такива задължителни договорни цели като социалната защита, сближаването и пълната заетост.

Но най-важното е, че приемането на сериозно на пълното правно задължение означава същото за ЕЦБ, каквото и за Федералния резерв. Макар че ЕЦБ трябва да дава приоритет на инфлацията, за разлика от по-балансирания двоен мандат на Федералния резерв, тя няма по-голямо право от Фед да задържа „прекомерния“ растеж, ако инфлацията остава под контрол. И все пак обяснението на ЕЦБ относно втория й мандат гласи, че тя трябва да избягва колебанията - не само дефицитите - в БВП и заетостта.

На практика ЕЦБ упражнява много по-добре своя мандат по отношение на заетостта през последните години. Някои от нейните ръководители стават все по-гласовити във връзка със законовите й задължения извън инфлацията. Но старите идеи отмират трудно. ЕЦБ би било добре да последва примера на Фед, дори и той да се свежда до промяната на една дума.