Интересите на акционерите и социалното благо не могат винаги да са в унисон

Екологичното, социално и управленско (ESG) инвестиране е във възход. Неговият огледален образ, капитализмът на заинтересованите страни, сега е стандартната мантра в директорските бордовете и шефските кабинети, пише Робърт Армстронг за Financial Times. 

Това не е повод за празнуване. И двете почиват на слаби концептуални основи и трябва да бъдат гледани подозрително от инвеститорите, които търсят адекватна възвръщаемост, както и от гражданите, които искат истинска, а не козметична промяна.

Финансовата и бизнес върхушка одобрява новия консенсус. BlackRock, най-голямата компания за управление на активи в света, публикува отворено писмо, в което предупреди фирмите, че ще бъде „все по-склонна“ да гласува срещу бордове, които се движат твърде бавно по отношение на устойчивостта. Световният икономически форум в Давос казва, че компаниите съществуват, за да създават стойност не само за акционерите, но и за „служителите, клиентите, доставчиците, местните общности и обществото като цяло“. Писмо от Кръглата бизнес маса, подписано от изтъкнати главни изпълнителни директори, обещаваше „ангажимент за доставяне на стойност на всички заинтересовани страни”.

Инвеститорите отговориха. През първата половина на 2020 г. нетният приток към ESG фондовете достигна 21 милиарда долара, според Morningstar, което е почти равно на рекордната сума за цялата минала година. Но зад ESG и концепцията за заинтересованите страни се крие опасната идея, че икономическите интереси на акционерите и социалното благо винаги се хармонизират в дългосрочен план.

Вярно е, че когато компаниите подчиняват всичко на максимизирането на акционерната стойността, то им се връща в негативен план. Когато IBM, компания, която дълго време даваше приоритет на технологичните постижения, насочи фокуса си през 2012 г. към целта за 20 долара печалба на акция след няколко години, това беше началото на края както за лидерската позиция на фирмата в индустрията, така и за увеличаващата се цена на акциите й. General Electric така и не се възстанови от решението си да гони „лесни“ печалби, превръщайки се във финансов конгломерат през 90-те години. Списъкът е дълъг.

Така че поддръжниците на ESG са прави, че компаниите не винаги могат да увеличат дългосрочната печалба просто чрез поставянето на такива цели. Те трябва да се стремят вместо това да доставят отлични продукти, което създават печалба като страничен ефект. В много случаи постиженията водят до добри резултати и за заинтересованите страни - от инвестиране в служители до по-ниски въглеродни емисии. Но това не означава, че възвръщаемостта за акционерите и социалното благо винаги могат да са в унисон. А в един важен смисъл те трябва да бъдат отделени.

Част от обосновката за ESG инвестирането е, че страненето от определени отрасли (на изкопаемите горива или тютюневия, да речем) създава икономически натиск за промяна по начин, сходен с бойкотиране продуктите на дадена фирма. Този процес увеличава цената на капитала за компанията: когато по-малко инвеститори се редят да купят акциите или облигациите й, тя трябва да ги продаде по-евтино. Това прави за нея по-скъпо да инвестира в социално неприемливи проекти.

Необходимият извод? Цената на капитала на ESG компаниите намалява, тъй като парите се насочват към тях. Техните акции и облигации стават по-скъпи. При равни други условия това би трябвало да означава по-ниска доходност за ESG инвеститорите. Ако възвръщаемостта не е по-ниска, тогава значи изборът им изобщо не е повлиял на корпоративните решения.