Отсъстващият мениджмънт в банките

Голямата финансова криза през 2007-2008 г. все още поставя въпроси, на които не бяха дадени напълно задоволителни отговори. Единият се отнася до факта, че топ мениджмънтът в най-големите банки се състоеше от интелигентни и работливи хора. Tе може би бяха алчни, смята Крисчън Динисън, бивш консултант по мениджмънт, който прекарва десетилетието след 2002 г., преодолявайки кризата в инвестиционната банка Merrill Lynch, но е трудно да се повярва, че биха могли да управляват толкова лошо, че да причинят такова опустошение на световна икономика, като същевременно саботират собствените си банки и репутация, пише Джон Плендър за Financial Times.

В своята книга „Отсъстващият мениджмънт в банките: Как те се провалят и предизвикват финансова криза” Динисън твърди, че е възможно всички банки да фалират в криза, както се е случило по време на чумата през XIV век в Европа. Но макар че финансовите кризи могат да имат множество причини, при повечето от тях управлението в крайна сметка определя кои банки се провалят и кои оцеляват. Ако е непонятно как някой може да ръководи толкова зле, че да загуби повече от 50 милиарда долара, както според Динисън е станало в Merrill Lynch през 2008 г., тогава какво е обяснението? Отговорът му е, че вината се крие в „отсъстващия мениджмънт“, допълван от погрешни стимулиращи схеми. 

Поглеждайки селективно назад в историята, книгата отдава причините за отсъстващия мениджмънт на невъзможността за справяне със сложни ситуации. В банката на Медичите в началото на XV век банковите продукти са били малко и прости: менителници, кредитиране на лица с високо социално положение и приемане на депозити от богатите. При Козимо де Медичи, известен със своята точна преценка, банката просперира.

Сложността дошла с разширяването в чужбина, което изисквало разбиране на местните условия и способност за контрол на чуждестранните клонове с подходящи стимули за мениджърите. С разрастването си, и поради провала на Козимо на този и други фронтове, най-голямата банка в Европа станала неуправляема. Разточителният внук Лоренцо Великолепни пренебрегвал все по-затруднената институция, за да се фокусира върху политиката. Банката била закрита, когато Медичите били изгонени от Флоренция през 1494 година.

Бърз скок към XX век ни показва, че въпросът за сложността вече намира израз в дерегулацията. Както пише Динисън, регулирането не причинява банкови кризи, а поставя параметри, в рамките на които банките могат да оперират и да се провалят. Дерегулацията от своя страна дава на банкерите повече въже, с което да се обесят.

В този контекст тя се изразява във въвеждането на морално опасната ограничена отговорност (чрез оттеглянето от партньорските структури) заедно с либерализацията на пазарите преди крахът на Уолстрийт от 1929 г. и отново през 70-те години. Тогава правителствата премахнаха драконовския контрол от 30-те години, като например закона Глас-Стийгъл, който не допускаше банките, приемащи депозити, да търгуват с ценни книжа.

Между 40-те и началото на 70-те години не е имало големи финансови кризи. След това дерегулацията отприщи драматичен банков растеж и концентрация чрез сливания и придобивания, заедно с вълна от иновации при дериватните инструменти и секюритизацията. Растежът, пише Динисън, създава нужда от управление. Но с помощта на примери, събрани главно от Харвард, авторът показва, че в много банки, от космополитната Citigroup до много по-малката S G Warburg, растежът е бил неуправляем.

Колко полезен е етикетът „отсъстващ мениджмънт“? Това е хлабава категоризация и разделителната линия между отсъстващия мениджмънт и обикновеното лошо управление не винаги е ясна. Динисън лепи етикета на ръководителя на Citigroup Чък Принс, който през 2007 г. заяви пред Financial Times, че „докато музиката свири, трябва да танцувате“. Все пак това със сигурност беше и отговор на краткосрочно ориентираните капиталови пазари и институционалния натиск на инвеститорите, а не толкова знак за грешно корпоративно управление, което не е нещо, което книгата изследва много.

Динисън заключава, че е направена историческа грешка при регулаторния отговор на финансовата криза. Той твърди, че за разлика от реакцията след Голямата депресия, регулаторите са решили да надзирават банките такива каквито са, с акцент върху капиталовата адекватност, вместо да ги редуцират, за да ги направят по-управляеми. Анализът предизвиква размисъл, въпреки че мнозина ще намерят предписанието за много радикално.