Германският бизнес се нуждае от културна промяна

На повърхността крахът на Wirecard се корени в счетоводен скандал, станал възможен заради грандиозния провал на германските надзорни органи. Това е достатъчно шокиращо в страна, която се гордее с висококвалифицирани служби, пише за Financial Times Щефан-Гьотц Рихтер, базиран в Берлин издател и редактор на The Globalist.com.

В същината си обаче аферата с Wirecard касае много повече. Първо, тя отразява крехкото състояние на германския банков сектор, систематично изкривяван от политическата и бизнес култура, характерна за Германия.

Тъй като властите и политиците не са напълно слепи за слабостите на германския банков сектор, те бяха готови да се включат в голям и много рискован залог. Всички се надяваха, че умелият сюжет на Маркус Браун за финтех компания, базирана в мюнхенско предградие, който се првръща в световен шампион, ще се реализира. Това би дало така необходимия тласък на германския финансов сектор. 

С оглед на това ирационално мислене, „реформите“, лансирани в Германия, особено от Олаф Шолц, финансов министър и кандидат на социалдемократите за канцлер на изборите през следващата година, едва ли ще разрешат проблема. Спорните „решения“ - редовната ротация на счетоводните фирми, по-ясното отделяне на доходния им консултантски бизнес от счетоводството, добавянето на надзорен персонал и затягането на закони и регуалции - съставляват познат пакет.

Но тези решения не успяват да адресират основния проблем, който е нестабилността на германския банков сектор. Той се клати, откъдето и да го погледнете. Deutsche Bank е сянка на предишното си аз. Commerzbank е още по-зле. Спестовните банки не могат да се справят с нулевите лихви. Някога гротескно раздутите Landesbanken все още са в разгара на консолидация. Кооперативните банки също не са в добра форма.

За страна, която е четвъртата по големина икономика в света, това е обезпокоително. Най-голямата движеща сила на колективната слепота и груповото мислене, които се разкриха при срива на Wirecard, е дълбокият, но непризнаван, германски комплекс за малоценност в банковото дело. Изниква логичният въпрос дали германците наистина могат да поддържат успешен банков сектор.

Клише е да се каже, че финансовият сектор на една държава е „прекалено банков“. Но в Германия това е реалност. Пазарът е доминиран от публични банки, които са под по-малък натиск за печалби в сравнение с частните. Това намалява потенциалната печалба на всички кредитори. То води до по-ниски лихвени маржове и по-високи разходи, свързани с риска на частните клиенти и по-ниското ниво на корпоративните.

Освен това Германия има по-висок дял на дистрибуторите и независимите финансови брокери, които претендират за голяма част от маржовете, особено от доходния пазарен сегмент на по-заможните домакинства под нивото на хедж фонда клиентите. Много страни нямат такива структури.

В Германия има сравнително малък комисионен бизнес, тъй като нейните граждани инвестират по-малко от другите държави в акции. За разлика от някои европейски страни, Германия има изключително строги закони за защита на потребителите, които правят невъзможни високите лихви за клиентите с по-малка надеждност в бизнеса с кредитни карти. Тези фундаментални структурни слабости изискваха внимание. Вместо това появата на Wirecard се разглеждаше като вълшебната пръчица, която ще премахне другите проблеми.

Какво трябва да се направи? Всички отговори са незадоволителни. Разрушаването на пазарните структури е по принцип невъзможно. Една от причините е, че много банки от публичния сектор предлагат топли местенца в бордовете си на пенсионирани политици.

В крайна сметка е необходима културна промяна. Тя трябва да се основава на три принципа, всеки от които все още е доста чужд в Германия. Първият е прозрачността. Това е нужно, за да се насърчи приемането на идеи, стимули и бизнес практики, които биха могли да оспорят най-лелеяните навици и строго пазените методи в Германия. Възприемането на този принцип може да предотврати повторение на пагубната грешка, която Германия направи в скандала с Wirecard, като обвини за настъпилата каша „подмолния Албион“. Ясно е, че потискането на информацията (за разлика от щателното й изследване) не е правилният начин.

Вторият принцип е финансовият капитализъм. Това означава да се приеме, че една икономика се укрепва не чрез защита на силните титуляри, а чрез държане на важните компании отговорни и на върха на възможностите си.

Последният принцип е надзорът. Регулаторите трябва да се съсредоточат върху коригирането на пазарните недъзи, а не върху защитата на националните шампиони и репутация. Второто води до намаляване на конкуренцията или до още по-големи скандали. За разлика от това упражняването на надзорната функция е жизненоважно за устойчивата икономическа сила на нацията. Ако само този принцип бъде прегърнат здраво, това би представлявало значителен напредък за Германия.