Използвайки метафора от стария свят, можем да кажем, че цели гори бяха изсечени, за да се предскаже как Covid-19 ще промени планетата. При това без някой да знае дали след пет години все още ще се крием от вируса или дали той ще бъде изпратен в епидемиологичните учебници чрез ефективна ваксина, пише Филип Стивънс за Financial Times.
Тежките първоначални разходи, човешки и икономически, говорят сами по себе си. Те трябва да се измерват спрямо опциите, които се откриват за регулаторите. Оставена на самотек, пандемията може да тласне много от богатите демокрации към популистката пропаст, над която те са надвиснали след финансовия крах през 2008 г. Парадоксално е, че коронавирусът предлага и път пред политическите лидери за възстановяване на вярата в либералната демокрация.
Няма нищо чудно относно популизма, поради който американците гласуваха за Доналд Тръмп като президент, Великобритания подкрепи Brexit, а избирателите в цяла Европа се стичат към крайнодесни и крайнолеви партии. Стабилността на следвоенния режим почиваше на социален договор, който гарантираше стабилно повишаване на жизнения стандарт. Това варираше между държавите, далеч не беше съвършено и никога универсално, но легитимността му се коренеше в широкото схващане за „справедливостта“. Последователни поколения можеха да очакват, че ще бъдат по-проспериращи от предишните.
Доверието се срина с катастрофата през 2008 г. и предизвиканата от строгите мерки за икономии рецесия, която последва. Разбиването на договора обаче започна много по-рано заради стагниращите средни доходи, нарастваща несигурност за работните места и увеличаващите се неравенства в доходите. Неквалифицираните работници с ниски доходи бяха изоставени от технологиите, бързите изменения в сравнителните предимства и робската преданост към разюзданите пазари от страна на регулатори, хипнотизирани от нещо, наречено Вашингтонски консенсус.
След като нещата се объркаха сериозно, бе достатъчно популистите да се заемат с коктейл от врагове - старите политически елити, банкерите и имигрантите на минимална заплата. Когато избирателите спряха да вярват, че на децата им е осигурено по-добро бъдеще, те също заключиха, че няма какво да губят. Почти нямаше значение, че подобните на Тръмп и британския премиер Борис Джонсън бяха сами създания на елитите.
Коронавирусът разклати калейдоскопа. Ако регулаторите не направят нещо съществено, ефектът ще бъде допълнително задълбочаване на неравенството. Най-големите губещи досега са работници в нископлатените, несигурни фрийлансърски работни места. Те също така ще понесат основната тежест, ако правителствата реагират на огромните увеличения на фискалните дефицити чрез съкращаване на бъдещите публични разходи.
10:50 | 14.09.22 г.