В момента дебатът в централните банки е за формата на възстановяването. Ако оптимистите са прави, централните банки скоро ще се сблъскат с много по-голям проблем: трябва ли да толерират скок на инфлацията или да реагират своевременно, се пита Волфганг Мюнхау на страниците на Financial Times?
Дебатът вече започна. Леъл Брейнърд, член на Борда на управителите на Федералния резерв, се застъпи за възприемането на концепция за „средна инфлация“ от 2 на сто. Витор Констанцио, бивш вицепрезидент на Европейската централна банка, иска ЕЦБ да поеме в тази посока при предстоящия си преглед на политиката. Имам някои симпатии към този аргумент, но и резерви.
В негова полза е, че средна цел би дала на централните банки по-голяма гъвкавост във времена като тези. В еврозоната годишната основна инфлация е под 2 на сто повече от 10 години. Временното надигане на инфлацията може да е добро нещо.
Но голямото възражение е, че централните банкери всъщност не разбират как работи инфлацията. Има много теории и подходи, теоретични и статистически, но нито един, който да е успял да обясни убедително какво се случва в реалния свят.
В случая с ЕЦБ тази липса на разбиране е символизирана най-добре от почти комичния провал на нейните прогнози за инфлацията. Прогнозата се обърка заради фалшивото убеждение, че инфлацията в крайна сметка ще се върне към целта от 2%. Генератор на случайни числа, маймуна с дартс или дори хороскоп биха дали по-добри предвиждания.
Проблемът не е, че някой е сгрешил прогнозата. Всички го правим постоянно. Тревожното е, че тези прогнози разкриват основна липса на разбиране на фундаменталния инфлационен процес. Има някои скорошни доказателства, че глобализацията може да е променила този процес. Дори да е вярно, това също не е непременно полезно наблюдение. Не знаем точно в какъв период навлизаме.
Целта за средна инфлация може да изглежда добре сега, когато излизаме от период на инфлация под преследваното ниво. Но ако инфлацията се покачи над целта и остане там, централна банка, която следва средната цел, в един момент ще трябва рязко да настъпи спирачката, за да я постигне. Веднъж след като си поставите цел, ставате уязвими.
Разбира се, можете да възприемете мнението, че ако този проблем възникне в бъдеще, целта може да се промени отново. Но тогава рискувате хората вече да не ви приемат насериозно. Инфлационното таргетиране бе сполучливо, докато успяваше да фиксира очакванията. В тази ситуация би било по-добре да се замислим дълбоко вместо да приложим бързо решение.
Зад концепцията за инфлационно тергетиране стои теоретичен модел.
Той беше последен писък на модата тогава, но смятам, че вече не представлява добро описание на днешния свят. Свързано с това е понятието за независимост на централната банка, което се базира на аргумента, че централните банкери управляват нещо, което изглежда на външния свят като строга и обективна политика.
Когато регулацията стане дискреционна, тя се превръща в политическа. И когато това се случи, политиците ще искат да поемат контрола. Трябва да помним, че не е естествено положение на нещата регулаторните институции да бъдат политически независими. Това е изключение, а не правило.
В еврозоната съвсем скоро може да се появи допълнителен проблем - монетизацията на дълга. Вече чуваме видните икономисти да твърдят, че повишаването на инфлацията е цена, която си струва да се плати, за да се избегне катастрофален срив на пазарите на държавен дълг. Оценявам правдивостта на аргумента.
Пандемичната програма на ЕЦБ за закупуване на активи наистина представлява форма на дългова монетизация, която може да предизвика в бъдеще ръст на инфлацията. Но този аргумент предполага, че ръстът на инфлацията ще бъде временен. Откъде знаем? През последното десетилетие видяхме, че инфлацията може да се отдалечи от целта и да се задържи на новото по-ниско ниво. Ако пък я поощрите чрез регулаторни мерки, тя може да се задържи и на по-високо ниво от целта. Някои могат да кажат, че това е риск, който си струва да се поеме. Но въпреки това си остава риск.
Ако ЕЦБ проведе своя преглед на политиката и приеме средна цел за инфлацията от, да речем, 2%, тя ще си придаде по-голяма гъвкавост. Но това ми се струва като ретроспективно оправдание за това, което тя иска да направи така или иначе. И един ден централните банкери ще се събудят и ще открият, че тяхната лъскава нова гъвкава цел ги насочва в посока, която не желаят.
21:01 | 13.09.22 г.