След като Белият дом е непохватен в отговора си на най-разрушителното масово движение в страната след Виетнамската война, а американското общество размишлява върху агонизиращите проблеми на расовите отношения, много чужди наблюдатели ще изтълкуват тези събития като допълнителен знак за американския упадък. Те вероятно ще очакват една вглъбена в себе си и разделена Америка да се оттегли от световните дела. Но грешат, пише Уолтър Расъл Мийд за Wall Street Journal.
Има ги, разбира се, старите, познати въпроси за Доналд Тръмп, но за много световни лидери те не са тези, които са в съзнанието на повечето американци. Хора като Владимир Путин, Реджеп Тайип Ердоган, Ким Чен Ун и Си Дзинпин не се интересуват особено от възгледите на президента за малцинствата или фините устои на американската демокрация. Те не виждат САЩ като глобален аватар на демокрацията, на чийто успех или неуспех почиват надеждите на страдащото човечеството, нито измерват Тръмп според способността му да приближи САЩ до най-дълбоките им ценности и най-възвишените им идеали. Те и много други искат да знаят какво иска президентът, колко ефективен ще бъде да го получи, колко дълго ще се задържи и какво ще последва след него.
По същия начин те са по-малко заинтересовани от това дали тези протести бележат нов, по-висок етап в дългата борба на Америка за преодоляване на лошото расовото наследство, отколкото от това как вълненията ще се отразят на действията на САЩ в чужбина.
Моралните залози в американската борба не представляват особен интерес извън демократичния свят. Малко сълзи се проливат по правителствените бюра в Москва или Пекин заради жертвите на полицейско насилие в САЩ. И не много китайски или руски изпълнителни директори се съвещават със своите служители, за да разработят планове за облекчаване живота на служителите от малцинствата. Но от господата Путин и Си Дзинпин през редиците на изявените дипломати и висшите пропагандатори до най-низшите сътрудници в най-долните ферми за тролове, се правят хладни изчисления за геополитическите последици от вълненията в Америка. Могат ли нашите разделения и настоящата неспособност на Тръмп да се справи с тях да доведат до период на немощ и изолационизъм в САЩ?
Опияняващото усещане за американска слабост може да предизвика импулсивност у чуждестранните лидери. По време на Гражданската война в САЩ император Наполеон III се възползва от възможността да издигне ерцхерцога Максимилиан за император на Мексико и мечтае за огромна американска империя под френски контрол. През 30-те години Германия, Италия и Япония се възползват от изолационизма на САЩ. Русия нападна Грузия през 2008 г., когато финансовата криза удари Америка, а авантюрите на Путин оттогава следват изчисленията му за отслабване на фокуса и волята на САЩ. Преминаването на Китай от мирен подем към заплашителност последва подобни оценки за американската слабост.
Инстинктът на Тръмп вероятно ще го подтикне да предприеме драматични действия, за да убеди чуждите лидери, че запазва незаобиколимото си присъствие в световните дела. Тези действия обаче лесно могат да се превърнат в провал. Импулсивните или лошо замислени инициативи често се оказват по-скоро като Залива на прасетата (несполучливият опит за преврат в Куба през 1961 г. - бел. прев.), отколкото като Нормандската инвазия (решителният десант по време на Втората световна война - бел. прев.). Тези провали затвърждават чуждестранните възприятия за американска некомпетентност.
И все пак чужденците често не разбират отворения и объркан политически процес в Америка. Си Дзинпин, Путин и подобните им вече вярват, че демокрацията е хаотичен и неефективен начин за управлението на държава. Те интерпретират демонстрациите срещу полицията като заплаха за властта на държавата. Те ще си кажат, че нация, разкъсвана от вътрешни борби, няма нито необходимата целеустременост, нито вътрешната власт, нужни за поддържане на съществуващия световен ред.
Това, което те вероятно ще пропуснат, са признаците за трайна сила на американското общество. Въпреки ненужните изблици на насилие от страна на демонстрантите мнозинството от протестиращите има за цел да укрепи демокрацията в САЩ, а не да свали системата. Въпреки че много се говори за расова поляризация, законните и мирни протести се радват на широка подкрепа от белите. С разрастването на демонстрациите пастори и избрани служители, а не паравоенни парвенюта, заеха централната сцена. Критиките за подхода на Тръмп към протестите от сегашни и бивши високопоставени служители от отбраната не бяха - както би се случило с подобен ропот в Москва, Анкара или Пекин - предвестници на военен преврат.
Как американските избиратели ще погледнат на събитията от последните няколко седмици през ноември (когато са президентските избори - бел. прев.), остава да видим. Противопоставянето на полицейската бруталност е едно нещо, управлението на град - съвсем друго. В различните предложения има както добри, така и лоши идеи, като склонността на някои да свързват интелектуалната нетърпимост с расовата справедливост трябва да получи отпор. Но застоят никога не е бил характерен за Америка. Страстните аргументи за естеството на свободата и как най-добре тя да бъде защитавана са част от американския живот още от приемането на някои закони през 1798 година.
Подценяването на Америка е най-опасната грешка, която чуждите лидери могат да направят. Да се надяваме Си Дзинпин и Путин да имат това предвид, докато разсъждават върху последните новини от САЩ.