„Напълно невъзможно е за богатите да спестят толкова, колкото се опитват или да спестят всичко, което си струва да бъде спестено", заявява Маринър Екълс по време на изслушване пред Конгреса на САЩ през 1933, цитиран от Мартин Уулф на страниците на Financial Times.
Дългът създава крехкост. Въпросът е как да се избегне капанът. За да отговорим на него, трябва да анализираме защо днешната глобална икономика стана толкова зависима от дълга. Това не се случи поради капризите на централните банкери, както мнозина предполагат. То стана факт поради прекомерното желание за спестяване спрямо инвестиционните възможности. Това потисна реалните лихвени проценти и направи търсенето прекалено зависимо от дълга.
Две скорошни изследвания осветляват както силите, задвижващи този ръст на задлъжнялостта, така и неговите последици. Едното изследване, пряко свързано с възгледите на Екълс, който председателстваше Федералния резерв на САЩ от 1934 до 1948 г., е „Излишъкът от спестяване при богатите и нарастването дълга на домакинствата“. Другото, озаглавено „Търсене, основано на задлъжнялостта“, обяснява как прекомерният дълг отслабва търсенето и понижава лихвените проценти в порочен цикъл. Сред авторите на двете изследвания са Атиф Миан от Принстънския университет и Амир Суфи от Чикагския, известни с прекрасната си работа върху дълга.
Както Екълс казва толкова ясно, отвъд дадена точка неравенството отслабва икономиката, като вкарва регулаторите в пагубен избор между висока безработица и непрекъснато нарастващ дълг. Изследването върху излишъка от спестявания акцентира върху две неща. Първо, нарастващото неравенство в САЩ доведе до голямо увеличение на спестяванията на горния 1% по доходи, което не беше последвано от ръст на инвестициите. Всъщност нормата на инвестиции спадаше въпреки намаляващите реални лихвени проценти. Нарастващият излишък от спестявания на богатите бе съпътстван от увеличаващо се антиспестяване, или потребление над доходите, за долните 90 на сто по доходи.
Спестяването на богатите можеше да доведе до излишък по текущата сметка на САЩ, както в Обединеното кралство в края на 19 век. Но богатите от останалия свят се стремяха да натрупат американски активи и така предизвикаха постоянен дефицит в текущата сметка на САЩ. С изключение на случая, когато жилищният балон отпреди финансовата криза стимулира частните инвестиции, това също остава твърде слабо. Основните потребители на чуждестранните и вътрешни свръх спестявания бяха по-малко състоятелните домакинства и правителства.
Съществува ясна връзка между спестяването на богатите и антиспестяването на по-малко заможните, и натрупването на кредит и дълг. От 1982 г. насам спадът в нетната задлъжнялост на богатите се съчетаваше с нарастване задлъжнялостта на долните 90%. Ето защо аргументът, че ниските лихвени проценти вредят на по-малко състоятелните е абсурден, тъй като те не са големи нетни кредитори. Всъщност богатите имат вземания от по-малко богатите, не само директно, но и чрез дялови участия в бизнеси, които също притежават такива вземания. Този феномен на нарастващия дълг на домакинствата и растящото неравенство не е характерен само за САЩ. Той е широко разпространен.