Колко би трябвало да струва овладяването на пандемия?

През изминалата седмица протестиращи в САЩ проведоха демонстрации, за да поискат "освобождаване" от мерките за блокиране, въведени от държавите за ограничаване разпространението на Covid-19, пише Джилиън Тет за Financial Times.

Подхранвани от убеждението, че икономиката трябва да се отвори отново, за да защити здравето на бизнеса, тези публични събирания доставят колоритни телевизионни кадри и отправят разделящи съобщения в социалните медии, които президентът Доналд Тръмп с радост подкрепя. Тъй като тези протести се разрастват, а и предизвикват контрапротести от американския медицински елит, темата повдига интригуващ въпрос: има ли ограничение колко трябва да струва овладяването на пандемията?

Много от вас - включително докторите - може да изреват „Не!“ на такава представа. Със сигурност стойността на човешкия живот не може да бъде измерена само чрез икономиката. Covid-19 е толкова нов, че е трудно да се моделира траекторията му. В Нова Зеландия обаче един от водещите аналитични центрове навлезе в това морално минно поле.

В „Количествено определяне на бремето от Covid-19 върху благополучието“ - изследователски материал, публикуван в началото на април, Брайс Уилкинсън се захваща да проучи някои от фискалните компромиси около коронавируса, когато става въпрос за здраве, благополучие и разходи. Независимо дали сте съгласни с неговия подход или не, резултатите си заслужава да бъдат прочетени.

Първо, работата на Уилкинсън предполага, че наистина има разумна граница на действията - макар и висока. Използвайки съществуващите изследвания (от 2017 г.) за това, което може да се случи, ако пандемия в стил 1918 г. връхлети Нова Зеландия, той актуализира тази рамка за Covid-19 заедно с данните за брутния вътрешен продукт.

Какво е заключението на Уилкинсън? Правителството на Нова Зеландия може да оправдае разходи до 6,1 на сто от БВП за борба с коронавируса, ако спаси 33 600 живота (броят на смъртните случаи, предвидени от Министерството на здравеопазването в страната, ако пандемията бъде неконтролируема).

Правителството също може да оправдае изразходването на 3,7 на сто от БВП, за да се спасят 12 600 души (прогнозният резултат, ако пандемията бъде поставена под контрол по-бързо). Въпреки това Уилкинсън заключава: „За да се изразходва повече, трябва да се отговори на въпроса дали повече животи не биха могли да бъдат спасени с времето, ако парите отидат вместо това за по-безопасни пътища и сгради или може би за други здравни услуги.“ И макар да подчертава, че резултатите са „силно условни“, а докладът му - „нищо повече от принос към обществения дебат“, Уилкинсън смята, че „оценяването на този баланс е от съществено значение за добрите политически съвети и вземането на решения, като тези за блокади и затваряне на граници".

Засега се оказва, че правителството на Нова Зеландия е успяло да избегне най-мрачните последици от подобни избори. Когато коронавирусът избухна, то обяви пакет от стимули на стойност 4 на сто от БВП (Уилкинсън прогнозира, че това ще се повиши). Правителството постави страната в толкова ефективна блокада, че понастоящем смъртните случаи са едва 13. Премиерът на страната Джасинда Ардърн сега казва, че Нова Зеландия е „направила нещо, което малко други страни са успели“, за да спре разпространението на вируса, и вече се подготвя за облекчаване на контрола.

Изследването на Уилкинсън повдига друг интересен въпрос: защо толкова малко икономисти се опитват да изчислят тези компромиси по толкова явен начин? Очевидният отговор е, че изглежда това би прекрачило всякакви политически и културни табута. Табутата са силни, защото прикриват неясноти, които предпочитаме да пренебрегваме. В много култури обичайно се смята, че животът е свещен и не може да бъде оценен в пари, въпреки че на практика правителствата правят това всеки ден. Обсъждането на компромисите със заболеваемостта кара избирателите да потръпват от ужас.

Има и друг фактор: “силозите” за знания. Както подчертава авторът и консултант Кристиан Мадсберг, експертизата в западната култура обикновено е много „племенна”: предполага се, че икономистите трябва да говорят за икономиката, а епидемиолозите да обсъждат пандемиите, като почти никой не смее да ги смеси. Ако Дебора Бъркс, главният медицински съветник на Белия дом, предложи фискални съвети, би имало възмущение. Същото би станало, ако Стив Манучин, министърът на финансите, ни изнася лекции за „изравняване на кривата“ на смъртността от вируса. Това не е изненадващо: необходими са години на обучение, за да станете експерт. Тук обаче е тясното място: почти всички важни решения в съвременните демокрации изискват този „антисилозен” анализ. Без това е невъзможно да се обсъждат балансите около пандемии или нещо друго.

В анализа си Тет поздравява Уилкинсън за публикуването на неговите спекулативни модели - колкото и спорни да са. Тя би изскала и други да направят същото, включително националните хазни, които трябва да направят свои собствени изчисления на подобни избори. Табу или не, тези цифри могат поне да предизвикат подходящ демократичен дебат. В тези трудни времена това е нещо, от което отчаяно се нуждаем, заключава тя.