Сирийските срещи на Владимир Путин и Реджеп Тайип Ердоган са донякъде ритуал. Могат да се срещнат в Москва, Сочи или Анкара. Разговарят помежду си с часове. След това двамата автократи стъпват пред телевизионните камери и обявяват основите на новото си споразумение. След това външните министри уточняват подробностите. Месеци по-късно всичко се повтаря, защото споразумението в действителност не работи.
Това, което Путин и Ердоган договориха този път след шестчасови преговори в Кремъл, е примирие, което се основава на съществуващо примирие - което никой не спазва. Това казва всичко за дългосрочните перспективи за успеха му. От години Москва и Анкара играят една изтощителна игра.
Интересите на двете сили в Идлиб са диаметрално различни. Въпреки това Москва и Анкара действат така, сякаш контролът на Асад над цяла Сирия, към който се стремят Русия и Дамаск, е съвместим с желанията на Ердоган. Тоест, с контрола над районите на Идлиб, които са достатъчно големи за настаняването на сирийски бежанци - и с влияние над следвоенния ред.
В Москва и Анкара никой не е заинтересуван от ескалация, което обяснява желанието за разговори и постоянни кризисни срещи на върха. Ясно е обаче също така, че всяка среща на двамата автократи унижава европейците и ги принизява на ниво зрители. На каквото и да се съгласят Путин и Ердоган, Европа е оставена на милостта на тяхното решение.
Много тъжно е, ако интересите, целите и калкулациите на трети страни могат да повлияят на европейската политика и благосъстоянието на стотици хиляди, наистина милиони, по начина, по който това се случва в Сирия. Но това е реалността. И така срещата на президентите на Русия и Турция, Путин и Ердоган, е много по-важна от всичко, което другите актьори могат да измислят по отношение на стабилизирането на страната.
Ако Путин и Ердоган се споразумеят, ситуацията ще се успокои, натискът върху цивилното население ще намалее, ако ли не, страданията ще продължат. Свикнахме с факта, че европейците вече не могат да отправят апели към главните герои в кризата. Това също е тъжно. Искаш да говориш езика на силата, но не можеш. Автократите решават съдбата на милиони.
Дори и в европейските столици най-сетне да забушува гняв по отношение на Москва и тревога за сирийците, исканията за санкции срещу Русия и за хуманитарна буферна зона ще бъдат посрещнати с насмешка в Кремъл. В крайна сметка европейците наблюдават операцията на Москва в Сирия от пет години и не правят нищо. Само страхът от нова бежанска криза предизвиква забързани реакции, на които обаче им липсва стратегическа перспектива.
Голямата Европа се принизи по отношение на темата „Сирия“. В Брюксел се чувстват удобно в пасивността си. Европейците не се решиха на координирани военни операции и се отказаха от собствените си интереси за сигурност. Сега това си отмъщава. Без реални лостове за влияние реториката не е от полза. Европейците биха могли да признаят, че е твърде късно да се намесят в конфликта в Сирия. Добре обмислените предложения не заместват външната политика.
Сирийската катастрофа обаче трябва да ни научи и на друго: че ако в наша близост има хуманна криза, ако тя заплашва нашия политически живот, тогава трябва да се погрижим сами за това - в политически, финансов и военен аспект.
08:05 | 14.09.22 г.