Шокът, който коронавирусът предизвика на пазарите по целия свят, съвпада с опасен финансов фон, белязан от набъбващ дълг в световен мащаб. Според Института за международни финанси съотношението на глобалния дълг към брутния вътрешен продукт е достигнало исторически връх от над 322 на сто през третото тримесечие на 2019 г., като общият дълг достига близо 253 трлн. долара. Последствието, ако вирусът продължава да се разпространява, е, че евентуални колебания във финансовата система могат да предизвикат нова дългова криза, пише Джон Плендър за Financial Times.
В краткосрочен план поведението на кредитните пазари ще бъде от решаващо значение. Въпреки спада на доходността на облигациите и разходите по заемите откакто пазарите се уплашиха, финансовите условия се затегнаха за по-слабите корпоративни кредитополучатели. Достъпът им до пазарите на облигации стана по-труден. След намаляването на основната лихва на Федералния резерв на САЩ с 0,5 процентни пункта, ставката (в диапазона 1,00-1,25%) е все още по-висока от доходността (0,8%) по двегодишните щатски ДЦК. Тази инверсия в кривата на доходността може да засили напрежението, ако американските банки сега затегнат отпускането на заеми, след като кредитирането става по-малко печелившо, коментира Чарлз Дюма, главен икономист на TS Lombard.
Това е особено важно, тъй като голяма част от натрупването на дълга след световната финансова криза през 2007-08 г. е в небанковия корпоративен сектор, където настоящото прекъсване на веригите за доставки и намаленият глобален растеж предполагат по-ниски печалби и по-големи трудности при обслужването на дълга. Всъщност коронавирусът повишава перспективата за кредитна криза в свят на свръх ниски и отрицателни лихвени проценти.
През изминалата седмица регулаторите в развитите страни изявиха готовността си за активен фискален и монетарен отговор на смущенията, причинени от вируса. Подобен политически активизъм обаче носи дългосрочен риск от укрепване на нефункционалната парична политика, допринесла за първоначалната финансова криза, както и от изостряне на опасната дългова тежест, с която сега се сблъсква световната икономика.
Рисковете във финансовата система се трупаха от десетилетия. От края на 80-те години централните банки - и по-специално Фед - провеждаха това, което стана известно като „асиметрична парична политика“, чрез която подкрепяха пазарите, когато те потъваха, но не успяваха да ги обуздаят, когато те бяха склонни към балони. Естествената последица от това беше прекомерното поемане на риск в банковото дело.
Количественото облекчаване на централните банки след кризата, което включва закупуването на държавни облигации и други активи, всъщност е продължение на този асиметричен подход. Полученият чадър, разпънат над банковата система, е безпрецедентен по мащаб и продължителност. Продължаващата разхлабена политика засили дългово финансираните частни разходи, като по този начин удължи вече продължителния цикъл, при който извънредно ниските или отрицателни лихвени проценти изглеждат все по-малко ефективни за стимулиране на търсенето.