ЕС доказа, че не може да се разраства и задълбочава едновремено

Много неща разделят 27-те държави членки на Европейския съюз (ЕС) в последно време, но едно противоречие обобщава фундаменталната дилема на блока. Става въпрос за разширението и най-вече за това дали да бъдат започнати официално преговорите със Северна Македония и Албания. Под повърхността остава въпросът за това дали ЕС може едновременно да се разширява и да се задълбочава.

Казано по друг начин, ако блокът продължи да приема нови членове, независимо дали са готови, или не, няма ли да стане неуправляем и разпръснат, пита журналистът Андреас Клут в анализ за Bloomberg.

Падна се на френския президент Еманюел Макрон, спечелил репутация на недипломатично откровен политик, да посочи създалото се напрежение. Той изненада европейските лидери като блокира преговорите за членство със Скопие и – подкрепян още само от Дания и Холандия, с Албания.

Два основни аргумента бяха извадени срещу Макрон – първо, не е справедливо да не признава колко много двете страни направиха, за да отговарят на условията за членство. Албания разчисти съдебната си система и взе мерки срещу организираната престъпност. Македония дори промени името си, за да угоди на Гърция. ЕС от своя страна обеща, че това ще е достатъчно за започване на преговорите.

Второ, Макрон беше обвинен в стратегическо късогледство и то точно когато ЕС трябва да започне да мисли „геополитически“. Русия и Китай вече са пуснали пипала в Югоизточна Европачрез финансирането на пристанища, мостове, жп линии и друга инфраструктура. Ако Балканите се почувстват отблъснати от Европа, те ще побегнат към обятията на автократи, предупреждават критиците на френския президент.

Всичко това е вярно, но също така има и добра причина за противопоставяне на разширението – то неминуемо ще попречи на интеграцията между настоящите страни членки.

Работата в екип беше достатъчно трудна за шестте страни основателки през 50-те и с всеки нов член тя ставаше все по-мъчна, като новите езици, политически култури, исторически недоволства и национални интереси трябваше да бъдат напаснати. Това бе особено вярно, след като Великобритания се присъедини през 1973 г. (и вижте докъде доведе това), както и след средиземноморското и скандинавското разширение по-късно.

Дилемата на ЕС стана особено видима след двете източни разширения през 2004 т. и 2007 г. (когато и България става членка – бел. ред.). Тогава бяха използвани същите аргументи, както сега: отказът от членство на бившите комунистически страни би било геополитическа грешка, изоставяща ги в сферата на влияние на техния бивш руски потисник. Също така би било несправедливо спрямо хората, които са се борили да се присъединят към Запада.

Повече от десетилетие по-късно обаче някои от тези източни страни станаха разглезени от европейския проект. Унгария е квазиавтокрация. Полша пък подкопава независимостта на своите съдии и върховенството на закона, влизайки в открит сблъсък с Европейския съд в Люксембург. И двете страни пречат за постигане на напредък по обща европейска миграционна политика.

Всеки предишен кръг на разширяване създава нови пукнатини в ЕС – някои между Севера и Юга, някои между Изтока и Запада. Макрон едва ли е единственият, който вижда, че европейската интеграция буксува отдавна.

В същото време все пак е по-добре преговорите с Тирана и Скопие да започнат, отколкото да бъдат отхвърлени. ЕС трябва да се изправи пред по-големия въпрос за проблемите на интеграцията.

Идеята за Европа на няколко скорости е в пространството от десетилетия, позволявайки на някои страни да се интегрират по-бързо от други по политики, които искат. До голяма степен това е така и днес – 19 членки споделят европейската валута, 26 членки на Шенгенското пространство споделят отворени граници и т.н.

Някои държави, като Полша, винаги са били против ЕС на различни скорости, опасявайки се, че ще станат периферни или второстепенни членки. Все пак те също толкова се притесняват от предоставянето на повече власт на Брюксел. Този избор е присъщ на членството в ЕС.

В един гъвкав ЕС някои части на Европа биха могли да се обединяват в сили с геополитическа тежест, а други да запазят повече независимост. Кой знае? Може би това е Европейският съюз, към който дори Великобритания би поискала да се присъедини един ден.