За първи път посетих Китай в началото на 90-те години, като трансформацията на страната оттогава насам все още предизвиква изумление. Богатството, мощта и престижът на Китай се издигнаха толкова бързо, колкото новите небостъргачи в небето на Шанхай, пише Гидиън Рачмън за Financial Times.
През целия този период винаги е имало скептици, които предвиждаха, че чудото на страната ще приключи. Книги със заглавия като „Наближаващият колапс на Китай” (публикувана през 2001 г.) се появяваха на определени интервали и също толкова редовно се оказваха грешни. Моето мнение винаги е било, че възходът на Китай е реален, че той ще продължи и че ще преобрази света. Дори написах книга за това, наречена „Ийстърнизация”, посочва още Рачмън.
Той обаче изразява съмненията си в това и не защото китайската икономика сега расте с най-бавните си темпове от почти 30 години. Нито заради бунтовете в Хонконг - въпреки че и това има значение. Основната причина за нарастващия му скептицизъм е установяването на култ към личността на президента Си Дзинпин.
След бедствието на маоизма китайските лидери положиха решителни усилия да се отдалечат от култовете към личността и да възприемат по-колективен стил на ръководство. Беше въведена мандатност за президента на страната. Дън Сяопин, който постави Китай на пътя на неговото икономическо чудо, се отказа от идеята, че цялата мъдрост трябва да бъде търсена в „малката червена книга“ на Мао Дзедун и обеща да „търси истината във фактите“. Прагматизмът му позволи на китайската комунистическата партия да прегърне капитализма и да отвори икономиката си за чуждестранни инвестиции и вътрешно предприемачество.
При Си обаче беше премахната мандатността на президентството и „мисълта на Си Дзинпин“ бе вписана в китайската конституция. Партийните членове, студентите и държавните служители са принудени редовно да изучават мисълта на лидера. Билбордове, цитиращи мъдростта на Си, се извисяват над градските улици. В Шанхай дори има плакати на Си с лъчи светлина, излизащи от главата му.
Привържениците на Си казват, че неговото „силно ръководство“ му е позволило да се справи с корупцията, да почисти околната среда и да прекара страната през търговската война, инициирана от САЩ. Те посочват, че през последните 40 години Китай постоянно демонстрира, че еднопартийното управление е съвместимо с бързия икономически растеж.
Ерата на Си обаче все повече прилича на еднолично управление, а не на еднопартийно. Трудно е да се сетим за много места - имайки предвид Румъния на Чаушеску и Русия на Сталин - където това се е получило добре. (Си, между другото, не би възроптал срещу сравнения със Сталин - напротив, той призова последователите си да продължат да се учат от заръките на Сталин и Ленин, както и на Мао.)
Култът към личността прави възприемането на лоши политики по-вероятно, тъй като изплашените и подлизурски съветници казват на великия лидер каквото иска да чуе, а не каквото всъщност става. Има доказателства, че това вече се случва.
23:30 | 12.09.22 г.