Путин прояви вечния руски инстинкт да се прехвърля вината от царя към болярите

Илюзията за конституционно благоприличие има значение за руския президент Владимир Путин. Изборите, парламентите, съдилищата и другите атрибути на законовата държава са нещо повече от украса за системата на Путин, пише Тони Барбър за Financial Times. 

Никой не знае по-добре от самите руснаци, че техните избори не са наистина конкурентни, че законодателният им орган изпълнява желанията на Кремъл и че съдилищата им не са независими. И все пак владетелят и управляваните, или поне повечето от тях, си сътрудничат в поддържането на илюзията.

Това е контекстът, в който трябва да се разглежда последната инициатива на Путин, оповестена публично в сряда, за реорганизиране на полуавторитарния властови апарат, в центъра на който той стои през последните 20 години.

Това, което има значение, не са формалните процеси, които Путин очерта - номинация на нов премиер тази седмица, референдум за конституционна реформа в бъдеще, преразпределение на отговорностите между президентството и парламента - защото всички тези процеси са част от илюзията.

Важното е конкретната реалност на властта, определяна зад кулисите от Путин. Всички в Кремъл, както и широката общественост, знаят, че той дърпа конците. Доколкото те пасивно му позволяват това, системата се самозатвърждава.

Методите на бившия офицер от КГБ са характерна руска форма на управление, с разпознаваеми корени в царско и съветско време. Те са предназначени да сведат до минимум политическите и социални вълнения, да защитят властимащите и дори да насърчат известното чувство за национално единство.

Историята показва, че руските политически системи, обвити с илюзии, могат да издържат доста дълго време. Но един ден, както в късната имперска епоха или през последните години на комунизма, балонът се спуква и провалилата се илюзия трябва да отстъпи на нова.

Една особеност на инициативата на Путин е, че тя е по-сложна от пряката размяна на постове, която той осъществи преди президентските избори през 2012 г. с Дмитрий Медведев. След тази маневра, при която Путин предаде премиерството на Медведев в замяна на президентството, което той вече беше заемал от 2000 до 2008 г., в Москва и други градове избухнаха най-големите антиправителствени протести по време на неговото управление.

По същия начин действията на Путин са по-малко брутални от тези на китайския президент Си Дзинпин, който през 2018 г. премахна мандатността в президентството. Не много преди това неуловимата мисъл на Си беше включена в конституцията на управляващата китайска комунистическа партия. Тези две стъпки концентрираха повече власт в ръцете на Си, отколкото в тези на който и да е друг китайски лидер след Мао Дзедун.

Научавайки урока си от вълненията през 2011-12 г., Путин не изясни каква формална позиция, ако изобщо, предвижда за себе си след 2024 г., когато изтича вторият шестгодишен мандат от последния му период в президентството. Тази умишлена липса на яснота лишава малката, редовно тормозена антипутинска опозиция от фокус, върху който да насочи общественото недоволство.

Подобно недоволство възниква в момента повече поради икономическите трудности, екологичните проблеми, нетърпението към качеството на публичните услуги и гневът спрямо високопоставени местни служители, отколкото от недоволство заради цялостната система на Путин.

Но замествайки Медведев с Михаил Мишустин, федералният данъчен шеф, практически непознат за широката общественост, и напомняйки на напускащия премиер, че неговото правителство не е постигнало всичко, което е трябвало, Путин прояви вечния руски инстинкт да се прехвърля вината от царя към болярите му.

Кариерата на послушния, винаги верен Медведев обаче в никакъв случай не е приключила. Той преминава на нов пост като заместник-началник на Съвета за сигурност на Русия.

Що се отнася до Путин, неговата популярност може да не е такава, каквато изглежда, смята Лев Гудков, директор на Центъра „Левада“, най-уважаваната руска социологическа агенция. Той казва, че руснаците правят разлика между президента Путин, чийто престижен пост хората уважават, и човека Путин, за когото имат по-лошо мнение.

Гудков оценява, че около една трета от руснаците имат положително отношение към Путин като личност, докато 10 до 12 на сто имат негативно, а останалите са безразлични.

В нормални времена високите нива на обществена апатия не представляват заплаха за репресивната политическа система. Но ако безразличните маси се уморят от илюзията, която представлява руската версия на социалния договор, нещата може да се променят.