Постоянните стимули задържаха глобалния растеж

Имаме основания да се надяваме на трети урок: че историческият модел на увеличаване на производителността при подем ще се случи и този път. Причината за процикличната производителност е, че стабилният растеж на търсенето създава стимули за бизнеса да произвежда повече със същите ресурси, след като стане трудно да се разширява само чрез наемане на повече хора.

Имахме късмет, че много политици, особено централните банкери, бяха по-склонни да вярват на очите си, отколкото на своите теории. Те видяха как техните политики работят по-дълго от очакваното. Те забелязаха положителните резултати - често изтъквайки липсата на инфлационен натиск, ползите от повишаване на заетостта за маргиналните групи и възможността капацитетът на предлагане да се адаптира, за да задоволи натиска от страна на търсенето.

Поради тази чувствителност към икономическата реалност краят на стимулирането на търсенето бе отлаган многократно. Без нея повече политици щяха да причинят ненужни забавяния или спадове - както стана в еврозоната поради затягането на фискалната и паричната политика през 2011 г.

Избягването на непредизвикани грешки не е достатъчно за надеждна политика. Като минимум опитът от изминалото десетилетие изисква много по-толерантно отношение към стимулирането, независимо дали идва от финансовите министерства, или централните банки. Още по-добре би било да се включат официално тези данни във формулирането на целите на политиката - независимо дали в мандатите на централните банки или в правилата за държавните бюджети.

На практика това може да означава поне три неща. Едното е да се увеличи доказателствената тежест за ограничаване на стимулирането на базата на основания, че икономиката е достигнала пълен капацитет. Така би се избегнало преждевременно затягане и последващата необходимост от разхлабване.

Второто е да се измести фокусът от това как икономиката се представя средно към това как се представя тя за крайните групи. Общата заетост и инфлацията могат да бъдат допълнени чрез изрично наблюдение на трудовия пазар и заплатите за уязвимите групи, толерирайки по-висок общ инфлационен риск за сметка на по-големи очаквани ползи за онези, които често остават встрани.

Трето, ефектът от натиска на търсенето върху ръста на производителността може да бъде изрично включен в прогнозите.

Подобни стъпки биха могли да предизвикат инфлационен уклон, но само ако няма риск да остане неизползван икономически капацитет. Както обаче показаха последните няколко години, този риск е реален. През 80-те години икономическата теория стигна до извода, че отговорната макроикономическа политика изисква политици, които са по-големи ястреби от избирателите. Днес се нуждаем от обратното.