Активната фискална политика трябва да бъде част от новата нормалност

В продължение на четири десетилетия монетарната политика бе доминиращият инструмент на макроикономическата политика, а централните банки – нейните кралици. Тази ера трябваше да приключи преди години. Би трябвало да приключи по същата причина, поради която престана уповаването на фискалната политика през 70-те години: светът се промени, пише Financial Times в редакционен коментар. 

Високата инфлация уби наивното кейнсианство през 70-те години. Все повече се приемат думите на Милтън Фридман, върховен жрец на монетаристката контрареволюция, че „инфлацията е винаги и навсякъде парично явление, в смисъл, че е и може да бъде предизвикана само чрез по-бързо увеличаване на количеството пари в обращение спрямо произведената продукция”. Разчитането на контрола върху паричното предлагане не издържа, но три други неща устояха: доминацията на монетарната политика, целта за ниска и стабилна инфлация и основната роля на независимите централни банки.

Тази ортодоксалност се оказа трайна, като изключим кратък период след световната финансова криза от 2007-08 г. Както гласи заглавието на една влиятелна книга, централните банки бяха единственият инструмент. Дискреционната фискална политика бе използвана за кратко. На срещата си в Торонто през юни 2010 г., обаче, лидерите на Г-20 изразиха притесненията си за „фискалната устойчивост“. В почти всички значими икономики акцентът се измести към фискална консолидация.

Днес дори нетрадиционната монетарна политика изглежда изтощена. Краткосрочните лихвени проценти на централните банки са близо до нулата в еврозоната и Япония и едва 0,75 на сто в Обединеното кралство. В САЩ Федералният резерв не успя да вдигне ставки над 2,5% при икономическото оживление и ги върна обратно до 1,75%. Доходността по 10-годишните ДЦК е под нулата във Франция, Германия и Япония, под 1 на сто в Испания и Великобритания и под 2 на сто в Италия и САЩ.

Пространството за действие при значителен спад е ограничено. В исторически план Фед намалява лихвите с цели 5 процентни пункта в отговор на рецесия. Това означава американските ставки да станат минус 3,25%. Това ще сработи само ако вложителите бъдат таксувани за държане на пари в банките. Техническата, и още повече политическата, приложимост на такава мярка е съмнителна. По-нататъшните покупки на активи от централната банка също биха постигнали малко, след като доходността на облигациите вече е толкова ниска.

Паоло Джентилони, новият еврокомисар по икономиката, е напълно прав да твърди, че асиметричните фискални правила - строги относно дефицитите и разхлабени спрямо излишъците - са доста неподходящи за макроикономическата ситуация. Слабият растеж, ултра ниските лихви и упорито малката инфлация вече са норма. Това не е светът от 70-те години. 

Има и по-дълбоки причини за преоткриване на фискалната политика. Най-важната е, че страничните й ефекти са по-малко лоши. Монетарната политика действа чрез разширяване и свиване на кредита, чрез промяна в цените на активите и чрез количеството пари в обращение. Първият инструмент генерира дестабилизиращи кредитни балони. Вторият може да създаде значителни икономически изкривявания. Централните банки пък загубиха вяра в третия.

Фискалната политика избягва тези съвсем реални рискове. Опасността, която създава, обаче е, че правителствата могат да престанат да бъдат кредитоспособни. Реалните лихви все пак вече са близки до нулата или отрицателни. Номиналната доходност по 30-годишните държавни облигации е между 0,2 на сто в Германия и 2,3 на сто в Италия. Човек трябва да бъде отчаян песимист, за да си представи, че заемането при такива ставки ще създаде сериозни проблеми с устойчивостта.

Първата задача е да се възстанови антицикличната фискална политика. Целта трябва да бъде постигане на съгласие относно инструментите - в идеалния случай данъци върху разходите, като ДДС, и орган за вземане на решения – най-добре такъв с представителство на централната банка и министерството на финансите. Тогава, ако централната банка реши, че паричната политика е станала неефективна или контрапродуктивна, действията ще се насочат към фискалната. Идеалната политика би била фискално неутрална в дългосрочен план, но стабилизираща в средносрочен план.

Втората задача е използването на публичните инвестиции като ключов елемент в структурните реформи, насочени към повишаване на растежа. Очевидна област е енергийният преход. Инвестициите не трябва да се активират и дезактивират постоянно и не трябва да бъдат част от стабилизационната политика. Когато реалните лихви са толкова ниски, има смисъл правителствата да вземат заеми, за да инвестират. Всъщност кредиторите де факто ги молят да го направят.

Възраждането на фискалната политика трябва да бъде обмислено по отношение на нейните цели и начини. Нашият свят е нов. Глупаво е да се вкопчваме в стария.