Самото оцеляване счита ли се за постижение? По-скоро зависи от това дали продължаващото съществуване е под съмнение, или се приема за даденост. По този стандарт второто десетилетите на 21 век бе по-голям успех за паричния съюз в Европа от предходното и това влияе на очакванията ни към еврото през 2020 г., пише Мартин Сандбю за Financial Times.
Кризата с държавния дълг в еврозоната предизвика огромна промяна в европейската политика. Лидерите бяха принудени не само да съвместят спешните институционални реформи, но и да приемат, че са необходими допълнителни. „Незавършеността“ на валутния съюз се превърна в ежедневна тема. Наследството от кризата е споделеното разбиране, че са необходими инструменти за стабилизиране на банковите системи срещу макроикономически шокове и отлив на капитали.
Изминалата година трябваше да бъде година на напредък. Противно на стереотипа, че реформата в еврозоната е обречена на безнадеждна безизходица, много неща бяха предприети. Обновеният договор за Европейския механизъм за стабилност (ЕМС) и суверенния спасителен фонд бяха повече или по-малко готови до лятото. По отношение на банковия съюз министрите на финансите бяха оптимисти, че могат да съставят „пътна карта“, която да бъде одобрена от правителствените ръководители на срещата на високо равнище на еврозоната през декември.
Допълнителен тласък даде публичното признание на германския финансов министър Олаф Шолц, че общото европейско застраховане на депозити може да бъде част от завършения банков съюз.
Към декември изглежда, че всичко започна да се разпада. Договорът за ЕМС не беше финализиран. Опитите за поставяне на краен срок за завършване на банковия съюз в рамките на новия петгодишен мандат на Европейската комисия бяха изоставени.
Би било лесно на това да се погледне като на още едно доказателство, че европейците никога няма да постигнат съгласие по своя съюз. Всъщност твърде лесно. В действителност онова, което би трябвало да изтъкнем за разговорите в еврозоната през 2019 г., е не че те не са успели, а колко близо са стигнали до пробив.
Дебатът за бъдещата форма на паричния съюз стана публичен и това е повратен момент по две важни причини.
Първо, става ясно какъв компромис всъщност е бил направен в резултат на дългогодишните преговори между официалните лица. Например няма общ (и обструктивен) фронт срещу EМС или банковия съюз от страна на „новата ханзийска лига“ на северните страни. Сделката, която трябва да се постигне, е сравнително ясна. В новия ЕМС по-ефективният механизъм за договаряне на дългово преструктуриране с кредиторите при криза е съчетан с твърда бюджетна подкрепа за Единния фонд за оздравяване, създаден за справяне с фалирали системни банки.
Относно банковия съюз всеобщо се признава, че крайната точка ще включва общоевропейско споразумение за гарантиране на депозитите в замяна на по-строго третиране на лошите кредити на банките и по-последователно процедиране с неплатежоспособните банки. Най-важната функция на предложенията на Шолц беше да каже на глас, от позицията на германското финансово министерство, това, което отдавна е общоприето разбиране в заседателните зали на еврозоната.
Второ, заявяването на нещата открито е ключова стъпка за по-нататъшен прогрес. Пълноценен банков съюз може да бъде постигнат само ако всички страни направят крачка напред, което от своя страна изисква политиката на всяка държава да се нагоди към това, което включва голямата сделка.
Точно това съдържа сегашната пауза. По-специално Италия преминава през политически сътресения, като лидерът на Лигата Матео Салвини изведнъж започна да твърди, че напълно приключената ревизия на EМС ще принуди Рим да просрочи задълженията си към малките спестители (което няма да стане). Отговорните служители знаят по-добре. Има намеци за отвореност към голяма сделка за банковия съюз, при която италианските банки са обезкуражавани да купуват твърде много италиански дълг, ако други банки от еврозоната са насърчавани да купуват повече. Големият въпрос е как италианските лидери ще подготвят своите избиратели за компромисите, които предстоят.
По-малко обсъждан, но също толкова важен, е подобният вътрешнополитически процес, който тече в Германия. Скептиците преувеличават факта, че коалиционните партньори на Шолц, християндемократите, не са подкрепили неговата инициатива. Това също е нещо, което естествено идва след като плановете бъдат поставени на масата, а не преди това. Демокрациите въздействат върху обществото като работят над различията. Как това ще стане в Германия сега частично зависи от това върху кои реакции на другите държави ще се съсредоточи Шолц.
Разбира се, няма гаранция, че политиката ще позволи компромиси, но има стимули за придвижване напред. Лидерите на големите държави намират за политически трудно „постоянно да се явяват на срещите на високо равнище без да има какво да покажат”, коментира високопоставен служител, участващ в разговорите.
Преди всичко е грешка да объркваме застоя на повърхността с неподвижност под нея. Не е удачна най-популярната метафора за еврото като сграда, чието строителство трябва да бъде завършено. По-добра метафора е геоложката. В политиката натискът може да нараства бавно, преди да предизвика бърза промяна. Вслушайте се внимателно и ще чуете скърцащия звук на тектоничните плочи в еврозоната. Когато се освободи това напрежение, то може да причини разрушение, но също така може да повдига планини и да преобразува континенти.
18:31 | 06.09.22 г.