Когато започна предпредпоследното десетилетие, Берлинската стена току-що бе паднала. Беше очевидно, че във въздуха витаят големи промени. Действително 90-те години доведоха до дълбоки трансформации: падането на комунизма, обединението на Германия, глобализацията, популяризирането на интернет. Дори си мислихме, че Студената война свърши веднъж завинаги.
Когато започна предпоследното десетилетие, предстоеше дори ново хилядолетие. С него се свързваха много надежди: т. нар. „нова икономика“ обещаваше невероятно увеличение на производителността, а Китай и други диктаторски държави вероятно щяха да се отворят и демократизират. Всъщност тези години се превърнаха в десетилетие, което ще остане в паметта на мнозина с терористичните атаки от 11 септември 2001 г., най-големия финансов крах (2008 г.) и германския блус.
А когато на прага се появи последното десетилетие, властваше дълбок песимизъм. Голямата рецесия след катастрофата още не беше приключила. Еврокризата, която трябваше да задържи Европа и останалия финансов свят в напрежение цели пет години, вече тлееше. Смартфоните и социалните медии промениха коренно начина, по който обществата общуват и се организират. Ето защо тези години се превърнаха в десетилетие на социалните движения (от „Арабската пролет“ до Fridays for Future на Грета Тунберг), популизма и залеза на класическите партии. Политиката стана някак си по-хаотична.
А сега... в сряда започва ново десетилетие. Какво ще ни донесат двадесетте?
В началото на десетилетието не се очакват някакви драматични икономически промени. Настоящите икономически прогнози и показатели показват известно успокоение. Търговската война между Съединените щати и Китай, която задържа света в напрежение през 2018-2019 г., изглежда утихва. Рискът от твърд Brexit поне засега е предотвратен.
Въпреки това все още е налице голяма политическа несигурност. През изборната за САЩ 2020 г. търговският конфликт между Вашингтон и Брюксел може да ескалира отново. Но въпреки това: в момента изглежда така, сякаш големият меркантилистичен обмен на удари е отложен. Това би могло да помогне на затруднената европейска индустрия, чието производство се сви наскоро и е в разгара на дълбоките структурни промени. Но иначе заетостта в Европа, а и в България, остава висока, почти на рекордни нива, а повишаването на заплатите, потребителското търсене и строителната индустрия продължават да стабилизират икономиките.
Но също така е ясно, че следващата голяма рецесия (когато и да настъпи), може да бъде доста неприятна. Дълговете на държавите и компаниите по света са високи, докато централните банки трудно могат да намалят лихвите допълнително (накъде още да ги намаляват). Една подновена финансова криза може да доведе до цяла поредица от фалити по целия свят. Това развитие обаче не се очаква да завърши с „най-големия срив на всички времена“ или дори „срив на световната система“, за да цитираме само две заглавия на книги, които в момента са популярни. Пророците на срива рядко са добри съветници.
Та да се върнем на въпроса: кои теми ще ни занимават през идните десетина години?
Очевидно през следващото десетилетие на първо място в дневния ред ще са поне три въпроса: какво можем да направим, за да се справим със застаряването на населенията и недостига на работна ръка? Как можем да се научим да живеем с изменението на климата? И колко точно Европа има във всички нас?
България се включва в битката за имигрантите. И роботите?
През двадесетте години на този век по-голямата част от родените през петдесетте и шестдесетте години постепенно ще се пенсионира. Това коренно ще измести състава на западните общества, пише и моят колега от Der Spiegel Хенрик Мюлер . Бързо нарастващият дял на възрастните хора трябва да бъде подкрепен от потенциално намаляващ брой служители. Това от години се случва и в България. Но това, което се случва много постепенно през последните десетилетия, се очаква да се ускори значително в бъдеще.
„За 10 години броят на работните места у нас намалява с 5%, преди всичко като резултат от технологичното обновление. Свободните работни места намаляват с една пета, което показва завишеното търсене на работна сила“, заяви преди месеци на събитие изпълнителният председател на БСК Радосвет Радев, подчертавайки като особено тревожен факта, че за десет години (от 2007 до 2017 г.) работната сила на възраст между 15 и 29 години в страната ни е намаляла с цели 42% (от 294 хил. на 171 хил. души).
Тъй като тази тенденция не засяга само България или дори и Германия, а и много западни страни, ще има засилена международна конкуренция за квалифицирани имигранти. Борбата с недостига на работна ръка ще бъде основен приоритет за ЕС.
Тъй като има все по-малко държави със значителни ръстове при раждаемостта, много западни страни ще се концентрират върху онези все още растящи общества, които имат развита образователна система – нещо, което благоприятства бързата интеграция. Това важи особено за Индия и някои страни от Латинска Америка.
В България е налице от една страна, консервативна образователна система и застаряващи преподаватели, а от друга – ускорена дигитализация на икономиката и млади предприемачи (стартъпи), търсещи хора с нови знания и умения. Така, с оглед на продължаващия недостиг на пазара на труда вероятно ще се увеличи и роботизацията. Каквото може да се автоматизира, ще трябва да се обработва машинно. Тенденция, която обещава огромни увеличения на производителността - и вероятно също значително увеличаване на заплатите - за в бъдеще.
Да живеем с климатичните промени
В най-добрия случай затоплянето на земната атмосфера ще се забави, но тенденцията няма да се обърне към застудяване. Колкото и да е отчайващо това заключение, особено от гледна точка на младото поколение, глобалният политически и икономически динамизъм, който стана очевиден по време на провалената конференция за климата в Мадрид през 2019 г., говори против надеждата, че емисиите на въглероден диоксид могат да бъдат намалени бързо и драстично.
Ето защо е важно, след като не можем да спрем изменението на климата, да се опитваме да се справим с последствията от това изменение. Изработването на все повече диги и подсилването на каквито и да е бариери е неотменна задача за богатите крайбрежни държави. Когато това се окаже невъзможно, в бъдеще ще трябва да бъдат премествани селища, критична инфраструктура и вероятно цели градове. Индонезия например вече планира да изгради нова столица във вътрешността на страната.
Обхватът на тези възможни мерки е доста обширен и варира от разработването на нови земеделски култури, които по-добре понасят нарастващите температури и нередовните валежи, през създаването на съоръжения за охлаждане за жителите на големите градове в развиващите се страни, които понякога са изложени на силна топлина, до разработването на нови технологии, които могат да се използват за отстраняване на въглеродния диоксид от атмосферата. Едно възможно решение видяхме през тази година – едва 2о-годишните студентки Джийни Яо и Миранда Уонг, които са разработили хранеща се с пластмасата бактерия. Впрочем още през миналата година стана ясно, че швейцарски учени са открили подобна бактерия в естествено състояние. Но разработването им по изкуствен начин може да промени начина, по който се борим с това замърсяване.
В същото време развитието на възобновяемите енергийни източници трябва да се ускори, просто защото може да произвежда електричество много по-евтино, отколкото чрез конвенционалните методи.
Накъде ще поеме Европа? Кой път ще избере България?
Може би най-изненадващата констатация за десетилетието, което приключва, е следната: Европа е изключително устойчива на кризи. През това десетилетие преживяхме кризата с еврото, бежанската криза, кризата около Brexit и още няколко катастрофи. Въпреки това, противно на прогнозите на много пророци за обреченост, ЕС и еврозоната все още съществуват. Това преживяване и тази контестация може да бъдат полезни и за в бъдеще.
През следващото десетилетие Европа ще трябва да се консолидира много по-близо, за да оцелее в света на великите сили. Отвътре ЕС се нуждае от механизми за финансово изравняване (наречете го конвергенция, ако щете), а отвън – от сериозна военна политика.
Към днешна дата засилената интеграция се проваля заради слабата легитимност на общностно ниво. Ако други ключови области на държавността трябва да бъдат прехвърлени на ниво ЕС (вместо да се решават в София, Атина или Рим, да се решават в Брюксел), е необходима повече демократизация: парламент, който да представлява по-равномерно гражданите на Европа, и трансгранична общественост, която да преговаря за политическите приоритети и възможните решения.
В крайна сметка, но не на последно място, става въпрос и за темата за идентичността. Какво означава да европеец? Какво значи да си част от ЕС и еврозоната? Искаме ли да сме там, или да се върнем към корените си?
Сегашното десетилетие донесе и засилване на националистическите движения. Но през двадесетте години на този век външният натиск ще стане толкова голям, че европейската идентичност може да придобие по-конкретни форми. Темата циркулира от години в публичното пространство, но по-скоро като интелектуално занимание на убедени проевропейци. Въпреки това бежанската криза и никнещите като гъби след дъжд проблеми с върховенството на закона (и европейските ценности) в различни краища на ЕС убедиха лидерите на континента, че е време да се започне с изграждането на европейската идентичност. Докъде ще се стигне с това, ще покаже само времето.
20:34 | 13.09.22 г.