Путин не можа да си върне любовта на народа през 2019 г.

Путин сега изглежда е открил нещо ново, както и начин да го пакетира като оферта: умелото използване на военна сила и това, което се разглежда като хибридни способности - хакерство, пропаганда, дипломация - в подкрепа на обсадените властници, които се смятат за преди всичко нежелани от Запада.

Изработената от Русия победа на сирийския президент Башар Асад е витрината на тази оферта. Но Путин също може да бъде благосклонен към способността на президента на Венецуела Николас Мадуро да запази властта си, въпреки че Западът призна претендента за неговия пост като легитимен лидер на нацията, а САЩ наложиха мощни санкции на режима. Руската подкрепа така и не премина на ниво военна операция, но тя помогна за поддържането на режима на Мадуро, дори когато венецуелците напускаха масово страната заради икономическите трудности, които им бяха причинени.

Предлаганата от Путин подкрепа на режими, считани за маргинални според стария, ръководен от САЩ международен ред, може да бъде проследена назад до политиката на царската фамилия Романови за безусловна подкрепа на монархиите срещу революциите. Тя спечели на руския президент някои важни приятели. Един такъв е турският президент Реджеп Ердоган, който закупи руски зенитни системи S-400, противопоставяйки се на американския натиск за отмяна на сделката. Друг приятел е саудитският престолонаследник Мохамад бин Салман, който запази сърдечни отношения с Путин, докато западният свят бе скандализиран от неговата очевидна роля в убийството на журналиста-дисидент Джамал Кашоги. Тази година Русия разви отношения на сътрудничество с Турция в Сирия, а това със Саудитска Арабия беше основен фактор за световната цена на петрола.

Путин също започна открито да предлага своята оферта на африканските държави: През октомври той събра няколко десетки африкански лидери в Сочи, за да даде сигнал, че Русия може да бъде призована да помогне за уреждане на спорове в замяна на концесии за природни ресурси. Руски наемници се появиха в Централноафриканската република, Либия и Судан.

Неочаквано мирогледът на Путин, основан на сделките, намери някои идеологически последователи в Европа, най-вече френският президент Еманюел Макрон, който открито постави под въпрос трансатлантическите отношения на Европа и подсказа, че е необходимо да се направи предпазливо сближаване с Русия. Макрон не е съюзник на Путин, но той очевидно споделя сходно мислене относно липсата на световен ред, който си струва да се защитава. Но Путин така или иначе не търси съюзници, а само средства за отстояване на глобалната роля на Русия.

Но нарастващото приемане на геополитическото мислене на Путин все още не се е превърнало в практически ползи за Кремъл, като смекчаване на европейските санкции, трайно решение на кризата в Украйна или значителни икономически дивиденти от Близкия изток и Африка. И това усилва домашните проблеми на Путин, които са преди всичко икономически.

Взаимоотношенията на руснаците с Путин са дълбоко търговски, както неговите с чуждестранните лидери. Това е удобен съюз: популярността му все още до голяма степен се основава на бързото повишаване на жизнения стандарт през първата половина на дългото му управление. Както показа 2018 г., така нареченият Кримски консенсус - скок на неговата популярност след анексията - беше само краткотраен изблик на империалистически ентусиазъм. През 2019 г. Путин се опита да съживи част от старата си икономическа магия, като започна десетина т. нар. „национални проекти“ на стойност 400 милиарда долара до 2024 г. Те имат за цел да подобрят здравеопазването и образованието и да потегнат руската инфраструктура.