Лагард не трябва да отстъпва от целта на ЕЦБ за 2% инфлация

Кристин Лагард ще председателства първото си заседание на управителния съвет на Европейската централна банка (ЕЦБ) в четвъртък. Интересът на пазара към нейната дебютна пресконференция след съвета няма да бъде насочен толкова към лихвените проценти или покупките на активи, колкото към „стратегическия преглед“ на целите и инструментите на ЕЦБ, пише за Financial Times Реза Могадам, вицепрезидент на Morgan Stanley и бивш ръководител на европейския отдел на Международния валутен фонд (МВФ). 

Ключови членове на управителния съвет настояват шумно за подобен преглед от септември, когато бившият президент на банката Марио Драги, преследвайки по-висока инфлация, прокара нов пакет стимули въпреки техните възражения. Несъгласните поставиха прост въпрос: наистина ли е проблем, ако инфлацията е 1 на сто, а не целта от „под, но близо до 2 процента“? И ако не, защо просто не бъде понижена целта?

Пазарите разбират, че въпросът е не само по-сложен, отколкото изглежда, но и че отговорът ще бъде по-мащабен от следващата промяна на паричната политика.

Критиците на целта от 2% цитират три общи аргумента. Първо, безполезно е да се борим със структурните сили, които стоят зад ниската инфлация, като технологиите и застаряването. Второ, на сегашните нива потребителите и инвеститорите почти не отчитат инфлацията, камо ли да основават решенията си на нея, и това може би е същността на ценовата стабилност. Трето, преследването на 2-процентна инфлация надува цените на активите и посява семената на следващата криза.

Тези аргументи звучат правдиво, но те не обосновават промяната на целта от 2%, което би причинило повече вреда, отколкото полза.

За начало, няма нищо структурно или „естествено“ в сегашното ниво на инфлация от 1% - точно както нямаше нищо естествено в инфлацията от 7 на сто през 80-те години. Тогава цените на петрола изиграха роля, но именно рамките на паричната политика узакониха високата инфлация и беше необходима реформа на тези рамки, за да бъде тя укротена. Валидирането на текущите нива на инфлация рискува да укрепи ниските и трайни ценови очаквания.

По-нататък, трудно е да се разбере как ЕЦБ би могла да намали целта за инфлацията без предизвестие или последици: изоставянето на ключово предположение, което е заложено в съществуващите финансови договори, завинаги променя реалната възвръщаемост на спестителите и реалните разходи за кредитополучателите. Един процентен пункт по-ниска инфлация може да изглежда незначителен за лаиците, но при десетките трилиони еврови активи това е съществено преразпределение на доход от кредитополучателите към спестителите.

И накрая, по-ниска - и уж по-постижима - инфлационна цел би усложнила живота на ЕЦБ. От една страна, ако инфлацията вече се е установила около новата цел, паричната политика вероятно трябва да бъде „нормализирана“. Но скорошно повишаване на лихвите и обръщане на количественото облекчаване е перспектива, която няма да се понрави дори на ястребите. Последното нещо, от което се нуждае линеещата Европа, са по-високите реални лихви вследствие на по-ниската текуща инфлация.

Нещо повече, по-ниската инфлационна цел, която не е синхронизирана с другите големи централни банки, може да засили еврото, като по този начин потисне цените и икономическата активност. Ниската инфлация също така прави по-лесно регионът да бъде тласнат към дефлация и ще е по-трудно за страните от еврозоната да коригират относителните цени без някои от тях да изпаднат в дефлация.

Ако явното намаляване на целта за инфлацията е толкова трудно, защо просто не оставим сегашната цел да отмре от само себе си? Това би било повече от неудобно за ЕЦБ, институция, чиято основна цел е ценовата стабилност. Всяко мълчание би било оглушително, всяко бездействие би било многозначително. Пазарите ще заключат, че целта е де факто понижена. Спадащите измерители на бъдещата инфлация сочат, че това вече се случва.

Какво тогава трябва да се направи? Целта на ЕЦБ за „близо до, но по-малко от 2 на сто“ инфлация дава отрицателен уклон на очакванията. Просто въвеждането на диапазон - да кажем привидно безобидните 1,5-2,5 на сто - няма да реши този проблем, но може да го влоши, ако бъде разпознат като разширяване на зоната на комфорт на ЕЦБ под 2 на сто.

Постигането на трайно повишаване на инфлационните очаквания изисква пазарите да бъдат убедени в две неща. Първо, че спадове на инфлацията под целта ще бъдат последвани от скокове над нея. Второ, че ЕЦБ е подготвена да използва агресивно инструментите, с които разполага.

Те включват закупуване на активи от частния сектор, по-отрицателни лихвени проценти (със защита за бедните спестители) и - ако може да се намери политическа воля за координирана фискална експанзия в еврозоната - по-нататъшни покупки на държавни облигации от ЕЦБ.

За Лагард стратегическият преглед е основна битка, която може да определи нейния мандат начело на най-добре функциониращата европейска институция. Тя ще се нуждае от всичките си прехвалени дипломатически умения, за да не позволи на ЕЦБ да хвърли кърпата относно инфлацията и да се насочи към паричен аналог на строгата фискална политика.