Кой в Европа всъщност има воля да постигне нещо – каквото и да е? Отговорете си на този въпрос и може да осмислите много от последните събития, пише Мартин Сандбю за Financial Times.
На фона на усещането за отклонение най-ясната проява на решителност дойде от френския президент Еманюел Макрон. Интервюто му за Economist наскоро предизвика реакции отчасти заради готовността му да жертва свещени крави - най-вече като постави под съмнение, подобно на президента на САЩ Доналд Тръмп, ефективността на НАТО. За разлика от Тръмп, обаче, Макрон подкрепи атаката си срещу Алианса с ясен мироглед - обоснован аргумент за това как Европа трябва да се промени и най-вече готовност за възприемане на средства, съответстващи на неговите цели.
Същата готовност - макар и за преследване на напълно различни цели - може да се открие у крайната десница на Европа, чиито различни превъплъщения споделят решително противопоставяне на либералната модерност и на институциите и структурите, които са в полза на либералните ценности и наднационалното управление. Яснотата на тази решителност се възнаграждава от избирателите, като най-новата илюстрация е пробивът на Вокс на изборите в Испания. За разлика от нея центристката либерална партия Сиудаданос, която отхвърли участие в правителството, когато такова й беше предложено миналата пролет от социалистическия премиер Педро Санчес, беше наказана от избирателите за нерелевантността си.
Това неуместно сходство между Макрон и крайнодесните илюстрира по-голямата истина, че политическата битка в ЕС сега се оформя от онези, които наистина искат да променят нещата, докато традиционните партии наблюдават отстрани. Затова и зелените заместват безцелните социалдемократически партии почти навсякъде. Съвсем скоро изборът на политика също ще принадлежи на онези, които проявяват воля за действие.
В този контекст трябва да преценяваме инициативата на германския финансов министър Олаф Шолц. Той сътвори новина, като написа във Financial Times, че страната му ще обмисли европейска схема за гарантиране на влоговете като част от завършения банков съюз на ЕС. Макар той да беше ясен, че това ще се случи, само след като се принудят банките да се справят (допълнително) с лошите заеми, да увеличават собствения капитал срещу евентуални загуби от държавни облигации и да се подчиняват на правилата за несъстоятелност на ниво ЕС, инициативата като цяло беше приета като съществен политически ход.
За феновете на дебатите относно банковия съюз нямаше нищо ново в съдържанието на тази инициатива: беше ясно, и в действителност признато от германските представители в частни разговори, че това, което може да се постигне, е компромис с европейското застраховане на депозитите по тези въпроси. Също така, това което обмисля Шолц, не е взаимно обезпечаване на депозитите - въпреки че той също намекна, че Германия би могла да приеме нещо различно от пряко претегляне на риска за държавните облигации, като например „такса концентрация“ за недиверсифицираните портфейли с ДЦК на банките. Скептиците биха погледнали на това като на изтъргуване на половинчата схема за депозитно застраховане срещу половинчата реформа на вложенията в държавен дълг.
Но всичко това беше проучвано в продължение на години, поне в затворени технически дискусии. Така че защо е вълнението? Защото извън спецификата излизането пред обществеността изглежда като опит да се придвижи нещо напред.
Не всички вярват, че инициативата е сериозна. На Шолц могат да се припишат много мотиви, като например да се хареса на проевропейските си другари в състезанието за председателство на социалдемократическата партия или отклоняване на натиска върху Германия да харчи повече у дома или чрез бюджета на еврозоната.
Това не променя факта, че действието има за цел да победи бездействието в очите на избирателите. И това важи и за колегите на Шолц. Страните от еврозоната с уязвими банкови системи не харесват исканията му за намаляване на риска при вложенията в държавни облигации, но искат европейско застраховане на депозитите. И те са напълно наясно, че Германия ще премине червените си линии, само ако те направят същото.
В крайна сметка всички добри политици знаят, че колкото по-дълго изглежда, че не правят нищо, толкова повече рискуват да бъдат заменени от съперници, които изглеждат, че искат да направят нещо - каквото и да е. В това се крие надеждата, че повече лидери ще осъзнаят, че не могат да си позволят да оставят екстремистите да изглеждат така, сякаш са единствените с политическа цел. При цялата нерешителност на системата на ЕС и неговите страни-членки, вслушайте се много внимателно и ще чуете гласа на хората, търсещи компромиса, за да свършат нещо.