Новият ръководен екип на ЕС, който встъпва в Брюксел, знае, че за да вдъхва уважение общата външна политика на съюза, първото място, където тя трябва да постигне успех, е в съседство на Европа. Тя трябва да бъде добре планирана, колкото е възможно по-обединена, ефективно изпълнена и пропита от по-голямо чувство за дългосрочна стратегия. Във всички тези аспекти двата последни епизода, касаещи Балканите и Сирия, бяха почти пълен провал, пише Тони Барбър за Financial Times.
Всеки от инцидентите сочи неспособността на ЕС да трансформира своята безспорна тежест като търговски и регулаторен блок в твърда сила на световната сцена. Не е въпрос само на липса на военна мускули, макар че това е важно. Истинският проблем е, че винаги, когато две или повече от най-големите държави в ЕС са в разногласите, общата европейска външна политика или е парализирана, или се свежда до намиране на най-малкия общ знаменател сред 28-те държави.
Често пренебрегван въпрос е, че тези разногласия са склонни да възникнат от вътрешнополитическо напрежение в отделните страни – например относно незаконната имиграция или отношението към исляма или Русия. Такова напрежение възпрепятства опитите на правителствата да намерят обща позиция със своите партньори от ЕС. Във всеки случай Франция, Германия и други страни от ЕС обикновено предпочитат да запазят свободата си на маневриране, когато това им е удобно.
Сирийският епизод се съсредоточава върху Анегрет Крамп-Каренбауер, която е предпочитаният кандидат на Ангела Меркел да я наследи като германски канцлер. Крамп-Каренбауер бе определена за министър на отбраната през юли в очевиден опит да се повиши популярността й сред германските избиратели. Но предложението за многонационална зона за сигурност в Северна Сирия, което тя направи, беше потресаващо със своята наивност и липсата на подготовка.
Преди да разкрие плана си, Крамп-Каренбауер, която замени Меркел като лидер на Християндемократическата партия през декември преди изборите през 2021 г., не се консултира нито със своите социалдемократически коалиционни партньори, нито със съюзниците на Германия в НАТО и ЕС. Предложението й подмина решаващи въпроси, като например дали Съветът за сигурност на ООН ще го одобри, дали САЩ ще вземат участие и дали германските въоръжени сили, които имат недостатъчни ресурси, ще изпратят войници в Сирия. Бързо стана ясно, че отговорът на тези въпроси почти сигурно ще бъде „не”.
Всъщност беше трудно да се каже кой повече отхвърля инициативата - Русия и Турция, които контролират събитията на място в Сирия, или Хайко Маас, министърът на външните работи на Германия, който разбира се е колега на Крамп-Каренбауер. По този начин планът послужи единствено, за да илюстрира несъответствието относно външната политика в германската управляваща коалиция, да не говорим за като цяло незначителността на ЕС в Сирия.
Това е отрезвяваща мисъл с оглед на факта, че пристигането през 2015 г. на голям брой военни бежанци от Сирия и други конфликтни зони, плюс други мигранти, предизвика една от най-тежките кризи на ЕС след Римския договор от 1957 г., който създаде съюза.
Грешките на ЕС на Балканите са не по-малко болезнени за гледане, но в този случай основният виновник е Франция, а не Германия. Като блокира Албания и Северна Македония да започнат преговори за членство в ЕС, президентът Еманюел Макрон шокира и обезсърчи регион, чиято стабилност е неразделна част от стабилността на европейския континент. В случая на Северна Македония, ходът на Макрон накара ЕС да изглежда лицемерен, защото съюзът отдавна обещаваше да започне преговори за приемане, при условие че македонците постигнат компромис с Гърция по оспорваното име на своята страна - условие, изпълнено чрез Преспанското споразумението, което влезе в сила през февруари.
За да сме честни към Макрон, трябва да кажем, че той не е сам в съмненията си относно разширяването на ЕС към Югоизточна Европа. Дания и Холандия се присъединиха към Франция в противопоставянето си на преговорите за приемане на Албания. Освен това, когато Европейският парламент прие резолюция в полза на започването на преговори за присъединяване на двете балкански държави, 136 евродепутати - или почти една четвърт от гласувалите - подкрепиха позицията на Макрон.
Макрон също така е прав, когато предлага ЕС да се съсредоточи върху вътрешните реформи преди да приеме нови членове. Най-важният проект на ЕС, 19-членната еврозона, остава полупостроена къща. Липсват ефективни действия в целия ЕС в области като миграцията и политиката за предоставяне на убежище. Макрон би звучал по-убедително, ако не бяха упоритите слухове, че истинската цел на Франция е да затвори завинаги вратата на ЕС за страните от Западните Балкани. Вместо това те ще бъдат залъгани с членство в Европейското икономическо пространство, което ще ги изолира от политическите институции на ЕС и ще ги превърне в европейци втора класа.
Неловките ситуации със Сирия и Балканите са симптоми за един ЕС, несигурен относно мястото си в света и страдащ от неефективното френско-германско сътрудничество. Но ако ЕС не може да оправи нещата на собствения си праг, къде ще може?