Лидерите на Европа осъзнаха, че от тях зависи да защитят либералния международен ред, който ЕС въплъщава повече от всяка друга политическа формация. Но що се касае до най-мощния им инструмент за политика - парите на данъкоплатците - има дълъг път от намерението до действието, пише Мартин Сандбю за Financial Times.
След малко повече от година настоящият седемгодишен бюджет на ЕС изтича и трябва да бъде създадена новата „многогодишна финансова рамка“ (МФР). Сумата от 150 милиарда евро или повече годишно възлиза само на около 1% от общия брутен вътрешен продукт на съюза, но все пак е огромна сума пари, която се поставя в услуга на политическите цели.
Всеки демократичен политик знае, че бюджетите са най-мощното политическо оръжие: те са ключов инструмент за промяна на начина, по който дадена страна функционира и за изграждане на подкрепа за политическата посока, която лидерите очертават. Досега обаче те се оказаха неспособни да направят същото на европейско ниво.
На всеки седем години бюджетните преговори се свеждат до настървено цепене на стотинката, изправяйки нетните донори срещу нетните получатели, които се опитват да се надвият едни други чрез продължителни усилия за промяна на финансовия пакет с няколко стотни от процента разходи като дял от брутния вътрешен продукт. Споровете, очертаващи се около следващите разговори за МФР, предполагат, че същото ще се случи и този път.
Това би било ужасяваща абдикация от отговорност, на фона на златната възможност да се измести фокусът на разговорите от борбата за това кой колко плаща към сериозна политическа ангажираност относно това за какво трябва да се изразходват парите. След като мястото на Европа в света е поставено на безпрецедентно изпитание, е крайно време бюджетната политика да се третира като държавничество, а не като съкращаване на разходите.
Има очевидни области, в които амбициозните разходи имат смисъл както по същество, така и в политически план.
Първо, макар че публичните инвестиции намаляват в националните бюджети, ЕС може да допринесе значително за сближаването на европейските региони, като харчи повече за транспорт, енергия и цифрова инфраструктура зад граница. Такива разходи трябва да бъдат предназначени да постигнат наистина единен пазар чрез по-евтино сключване на сделки между различните части от него и чрез привличане на изоставените региони по-близо до успешните икономически центрове.
Второ, това трябва да бъде свързано с много по-големи разходи за иновации и технологии, по-специално в областта на невъглеродната енергетика и информационните технологии, зачитащи личния живот - две широко споделяни европейски политически и идеологически цели.
Трето, най-вече в геополитиката малко пари могат да окажат голямо влияние, ако бъдат разумно разпределени и изразходвани с видим ангажимент. Китай стъпи в столици от Източна и Южна Европа чрез инициативата си „Един пояс, един път”. Засега не може да се каже много за обещаните инвестиции на Пекин, но само перспективата за тях в съчетание със стратегически намерения постави Китай в положение, в което може да се стреми да оформи физическата и икономическата свързаност на голяма част от Европа в свой интерес. Не е за вярване, че ЕС като цяло няма да може да превиши Пекин по отношение на ресурси и стратегия.
Четвърто, парите могат да направят много, за да облекчат товара от преселването на бежанците. Изравняването на размера на финансирането с мащаба на задачата може да помогне за подпомагането на крехко споразумение за обща политика в областта на даването на убежище.
Тези цели не само обслужват интересите на ЕС като цяло и на неговите отделни държави-членки. Те също така лесно се продават политически и биха помогнали да се отговори на самия скептицизъм към разходите на ЕС, който насърчава много политици да се съсредоточат върху източника на финансиране, а не върху предназначението на разходите.
Наличните пари обаче се намаляват със сумите, обвързани с това, което в националните бюджети би било наречено права, като например селскостопанските субсидии и трансферите към по-бедните райони. Може да е от полза, ако те се отделят в отделен бюджет, така че вниманието да се насочи към по-политически ориентираните разходи.
Що се отнася до общата селскостопанска политика, Еманюел Макрон каза преди две години, че Франция може да е склонна да я реформира. Колегите му трябва да приемат предложението и в замяна да възприемат по-амбициозен бюджет за политическия дневен ред, обслужван от инвестициите. Самият Макрон трябва да разбере, че значителните разходи на ЕС за такива инвестиции могат да изиграят много по-голяма роля за макроикономическата стабилизация от оскъдния бюджет на еврозоната, за който той толкова дълго агитира.
Европейските лидери имат избор. Те могат да прекарат следващата година в спорове за финансирането, като демонстрират противоположните си интереси на своите избиратели и на света. Или могат да прекарат годината в търсене на споразумение за обща цел на бюджета, давайки сигнал, че това, което ги свързва, е повече от това, което ги разделя, и че са готови да защитят възгледите си.
00:26 | 08.09.22 г.