От всички фактори, които определят глобалната съдба на една страна, географията е най-неизменният. Държава е там, където е. Предимствата и недостатъците, които идват с местоположението й, обикновено се изменят бавно, ако изобщо. Именно това прави смелите усилия на Китай да промени стратегическия пейзаж на Евразия толкова забележителни. Пекин прави залог за трилион долара, че може да трансформира стратегическата си география от ограничение в мощен геополитически актив, пише Хал Брандс за Bloomberg.
Това би било доста голям обрат, предвид всички недостатъци на географията на Китай. По морската си периферия Пекин се изправя срещу съюзници и стратегически партньори на САЩ, които предоставят трамплин за прокарването на американската сила в Западния Тихи океан. На север е амбициозната Русия, която по-често е била враг, отколкото приятел. На западния и южния фланг на Китай има държави като Виетнам и Индия, за които може да се очаква, че ще се противопоставят на възхода на Пекин. Централноазиатските страни пък традиционно са обект на конкуренция с Русия. Докато САЩ има предимството да бъде заобиколен от вода и послушни съседи, Китай отдавна е обграден от съперници.
Географските трудности не свършват дотук. Китайската енергоемка икономика силно зависи от петрола и природния газ на Близкия изток. Този внос преминава през невралгични морски точки като проливите Тиран в Червено море и Малака край Индонезия, които могат да бъдат затворени от американския флот. Не е изненадващо, че китайските лидери осъзнаха, че разгръщането на глобалния потенциал на Пекин изисква промяна в стратегическата география на страната.
Това е истинското значение на китайската инициатива „Един пояс, един път” - съвкупност от инвестиционни, търговски и инфраструктурни програми, обхващащи Евразия и околни региони, на евентуална стойност от може би 1-2 трилиона долара. Инициативата беше описана като много неща: финансово прахосничество, гръмка фраза, заплаха за световния ред, ръководен от САЩ. И все пак в основата си тя представлява усилие за изграждане на по-интегрирано евразийско геополитическо пространство - с Китай в центъра.
Инвестирането в енергийни тръбопроводи, които минават през Централна Азия и отвъд, не е просто начин за поддържане жизнеността на китайската индустрия. Това също е начин за установяване на сухопътни канали за доставка, които не могат да бъдат прекъснати толкова лесно от САЩ. Поддържането на по-задълбочени търговски, инвестиционни и инфраструктурни връзки със страни от Камбоджа до Централна Европа е начин за привличането им в икономическата и геополитическата орбита на Китай - или поне ги прави по-малко устойчиви на силата на Пекин. Там, където отиват парите на Китай, ще последва неговото дипломатическо и военно влияние.
По подобен начин разширяването на икономическите отношения със страни - особено авторитарни - в цяла Евразия предлага възможността за създаване на икономически и технологичен ред, ориентиран към Китай, във време, когато Вашингтон и Пекин претърпяват бавен развод. А преследвайки отношения на сътрудничество с Русия - инициатива, различна от, но тясно свързана с „Един пояс, един път” - Китай изгражда авторитарен блок, който обхваща голяма част от евразийската суша.
Въпреки че китайските представители може да не го кажат по този начин, изглежда, че крайната цел отразява идеите на Халфорд Макиндър, британският географ, който в самото начало на 20-ти век помогна за популяризирането на представата за Евразия като геополитическо пространство. Макиндър предупреди, че морските сили в света трябва да попречат на всяка враждебна държава да доминира над Евразийската суша. Китай не се стреми да направи това във военен план по модела на тоталитарните сили на 20 век. По-скоро Пекин използва своя геоикономически лост, за да търси преобладаващо влияние в цяла Евразия, като по този начин създава стратегически център, от който може да упражнява власт надлъж и на шир.
15:43 | 12.09.22 г.