Американската политика е счупена и твърде малко хора мислят как да я поправят. Президентството на Доналд Тръмп предизвиква силни и често гневни страсти, както сред противниците, така и сред привържениците му, но проблемът е много по-дълбок от това. Все повече и повече политическата ярост изтласква политическата ангажираност. И не се заблуждавайте: без ангажираност либералната демокрация не може да оцелее, пише бившият кмет на Ню Йорк Майкъл Блумбърг за собствената си едноименна медия.
Вземете последните искания за бойкот на бизнеси, чиито инвеститори са изразили подкрепа за президента. Потребителите са в абсолютното си право да оттеглят подкрепата си от всеки бизнес, който сметнат, че не я заслужава. В крайна сметка това са техните пари. Въпросът не е дали бизнес бойкотите са легитимни. Използвани разумно, те могат да бъдат важен инструмент за напредък, както показа движението за граждански права. Въпросът е дали американците могат да живеят и работят заедно без да са такива абсолютисти спрямо политиката и толкова нетолерантни към различните гледни точки.
Същността на американската демокрация е, че хората, които не са съгласни, в каквато и степен да е това несъгласие, могат да изложат своите възгледи, да оставят демократичната система съгласно Конституцията да уреди въпросите за момента, да приемат резултата до следващите избори и да продължат да се ангажират взаимно по продуктивен начин в обичайния ход на живота им. По-просто казано здравата демокрация означава да живеем с несъгласието, а не да го премахваме.
Един от най-смущаващите аспекти на оттеглянето от либералния политически разговор може да бъде открит в центровете за обучение на утрешните ръководители: колежанските кампуси.
Тази тъжна реалност бе обрисувана в две статии, публикувани миналата седмица в Bloomberg Opinion от Стивън Джерард, професор по философия в колежа Уилямс. Джерард цитира писмо от студенти, очертаващо техните възгледи по темата: „Свободното слово, като термин, бе възприето от десни и либерални партии като несвързано прикритие за расизма, ксенофобията, сексизма, антисемитизма, хомофобията, трансфобията, ейбълизма и класизма".
За съжаление не само студентите смятат свободното слово за вредно.
На факултетска среща в Уилямс за свободата на словото един професор заяви, че „да искаш доказателства за насилствени практики, само по себе си е насилствена практика. Това мнение предполага, че университетите трябва да потиснат самия акт на разсъждение". Невероятно е, но мнозина от тях изглежда желаят да опитат.
През 2015 г. Комисията за свобода на изразяване в Чикагския университет публикува декларация, потвърждаваща фундаменталността на свободата на словото. В нея се казва, че „основният ангажимент на университета е към принципа, че дебатът или обсъждането не трябва да се потискат, само защото идеите, които се излагат, се смятат от някои или дори от повечето членове на университетската общност за обидни, неразумни, неморални или неправилни".
Не толкова отдавна това щеше да се възприеме като неоспоримо. Университетите имат за цел свободните проучвания, иначе няма смисъл от тях. Повече от четири години след декларацията на Чикагския университет за свободата на словото само 67 институции - от над 4000 в САЩ – са я възприели или одобрили.
Липсата на подкрепа за Чикагската декларация сред лидерите във висшето образование помогна на нетолерантността да проникне по-дълбоко в културата. Идеята, че думите могат да бъдат форма на насилие, опасни колкото и истинското, вече е често срещана. В резултат на това обхватът от гледни точки, които трябва да бъдат потиснати, а не одобрени, оспорвани или опровергавани, е огромен.
Няма голямо значение дали радикалната нетърпимост на несъгласието се основава на преувеличено желание за „безопасност“ или на по-сложната, но не по-малко фалшива теория за речта като насилие. Също така няма значение дали произтича от омразата към президента Тръмп или от предаността към него. Без значение от това този вид култура не може да поддържа либерална демокрация.
Подход, който изисква мълчание по спорните въпроси, или който пренася жестокото политическо разделение в търговията или която и да е друга сфера на живота, ще успее само да фрагментира страната още по-дълбоко.
Демагозите отляво или отдясно със сигурност ще просперират в такава среда. Либералната демокрация обаче няма. Стига с това „речта е насилие". Възстановяването на способността ни да не се съгласяваме едни с други без да ставаме смъртни врагове е нов и спешен граждански императив.