Западните правителства трябва да действат като заематели от последна инстанция

Страхът от „японизация“ отново накара паричните власти от двете страни на Атлантическия океан да обмислят допълнително монетарно облекчаване, но по изцяло погрешни причини. Продължителните периоди на бавен растеж и ниска инфлация, наблюдавани в Япония след 1990 г. и на запад след 2008 г., са причинени от изчезването на заемателите, а не от липсата на кредитори. Паричната политика, която контролира наличието на финансиране, не работи добре, когато няма апетит за дълг, пише за Financial Times Ричард Куу, главен икономист в изследователския институт на японската банка Nomura.

Японското търсене на заеми изчезна след спукването на местния балон през 1990 г. По време на процеса цените на бизнес имотите спаднаха с почти 90 на сто в цялата страна, като се понижиха до нивата от 1973 г., унищожавайки финансовото здраве на всички, които взеха заеми за закупуване на имоти, както и на тези, които използваха недвижимостите като обезпечение за заем.

Тъй като пасивите отпреди 1990 г. все още бяха в счетоводните баланси, но срещу тях нямаше активи, милиони кредитополучатели започнаха да изплащат дълговете си, за да намалят задлъжнялостта си, дори и при нулевите или отрицателни лихвени проценти. Това беше процес, който отне близо две десетилетия.

Възвръщането на финансовото здраве е задължително за отделните домакинства и предприятия. Но когато всички го правят едновременно, не само кредитополучателите изчезват, но и икономиката се свива. Това се случва, защото на национално ниво, ако някой спестява пари, включително погасявайки дълга си, някой друг трябва да взема заеми и да харчи средства, за да поддържа икономиката.

Обикновено в икономиката лихвените проценти се адаптират, често с помощта на централната банка, за да се гарантира, че всички спестени средства са взети назаем и похарчени. Например, когато икономиката е силна, с твърде много кредитополучатели спрямо спестители, лихвите се повишават, за да обезкуражат някои заематели. Когато няма достатъчно кредитополучатели, се случва обратното.

Когато голяма част от частния сектор се заниамава с намаляване на задлъжнялостта си, а не със заемане на  пари, незаетите спестявания, заседнали във финансовия сектор, се превръщат в отлив на доходи, който тласка икономиката към дефлационна спирала, наречена рецесия на счетоводния баланс.

По време на Голямата депресия, която беше последния път, когато на този вид рецесия не беше обърнато внимание, САЩ загубиха 46 на сто от номиналния си брутен национален продукт от 1929 до 1933 година.

След 1990 г. Япония претърпя балансов срив, който бе три пъти по-голям като процент от брутния вътрешен продукт, отколкото този изпитан от САЩ по време на Голямата депресия. Но вместо да се свие с 46 на сто, БВП на Япония както в номинално, така и в реално изражение никога не падна под пика по време на балона, а нивото на безработицата никога не се повиши над 5,5 на сто.