Сред странностите в преговорния стил на Доналд Тръмп е готовността му да разкрива картите си, пише Джейнън Ганеш за Financial Times.
„Всичко, което трябва да направим“, каза американският президент относно ЕС миналата седмица, „е да облагаме автомобилите им и те ще ни дадат всичко, което искаме, защото изнасят милиони мерцедеси“. Мъдростта на тази тактика е съмнителна.
Под въпрос е и изборът му на опонент. Въпреки фокуса върху Китай, Тръмп всъщност се спречка с Европа по по-широк спектър от въпроси. Той негодува от това, което вижда като клинчене от военното бреме от страна на Германия и други членове на НАТО. Тръмп заплаши да освободи членове на Ислямска държава във Франция. Дания пък отхвърли предложението му за покупка на Гренландия, подобно на купуването на Луизиана през 1803 г.
През първата около година от президентството му беше обичайно и справедливо да се пита дали Тръмп е стратег или човек с първични инстинкти. Нищо не дава по-добър отговор на този въпрос от конфликтите с Европа. Стратегия преди всичко означава определянето на приоритети. Една добра такава би извела на преден план конфронтацията с Китай, като притисне, придума или стимулира ЕС за общ фронт срещу него. Да нападне и двете означава по-малко стратегия, отколкото палиативност.
Дори и без Великобритания ЕС представлява приблизително 18 на сто от световния БВП, което го поставя след Америка, но преди Китай. Съюзът е регулаторна хиперсила, чиито правила влияят върху тези, които управляват световната търговия. По географски причини ЕС има думата по отношение на инфраструктурата, с която Китай се надява да свърже Евразийския суперконтинент. Търговските власти на съюза водеха „войни" срещу Пекин цяло десетилетие преди Тръмп да обяви кандидатурата си за президент. Европейските компании биха могли да помогнат за запълване на празнотата, оставена от изнасянето на американските корпорации от Китай.
Лесно е да си представим конфронтация на САЩ с Китай без Европа. По-трудно е обаче да си представим, че тя ще е успешна.
Жалкото е, че един по-умел американски президент можеше да оформи европейската линия. От март ЕС гледа на Китай като на „системен съперник“. Някои от членовете на съюза втвърдиха позицията си спрямо Китай, докато други все още го разглеждат като търговска каца с мед и нищо друго. Американските дипломати разбират отстъпчивостта (и незаменимостта) на Европа. Те работят усърдно, за да хармонизират позицията на Вашингтон с ЕС. Но те не могат да направят много повече при президент, който подкопава трансатлантическото сътрудничество.
Тръмп не създаде разрива с Европа. Когато Съветският съюз изчезна, се изпари и свързващото вещество, което държеше тези две много различни части на Северния Атлантик заедно. Имаше раздори при всеки следващ президент. Дори „нормален“ американски лидер ще трябва да отговори на европейските усилия за облагане, глобяване и съдене на американските технологични компании.
Но нормален лидер не би започнал борба със страна, голяма колкото Китай. След като Тръмп направи това, възможностите му станаха ограничени. Европа стана съществена. Оплакванията от нея трябваше да бъдат забравени в името на единството срещу азиатския претендент.
По-лошо от охлаждането на отношенията между САЩ и ЕС е самата причина за това. Ако беше само търговско недоволство от типа, който Тръмп таи срещу Япония и Индия, то можеше да се преодолее. Но става въпрос за нещо по-философско.
Президентът и хората около него разглеждат ЕС като противопоставяне на националната държава, изобретение предимно на 19-ти век, за което популистите сега говорят, че е естествен начин за човешките дела, откакто нашият вид е станал двуног. Те признават, че както САЩ виждат себе си като развиващ се експеримент, същото прави и ЕС, като последният в някои отношения е по-радикален. Речта на Майк Помпейо в Брюксел през декември беше показателна. „Нищо не може да замести националната държава като гарант за демократичните свободи”, каза държавният секретар на САЩ. Каквато и да е истинността на твърдението му, фактът, че той му вярва, оправдава самия брой и постоянството на трансатлантическите разцепления през последните години.
На Тръмп беше необходимо да посочи недостатъците в подхода на Запада към Китай, точно както той подчерта глупостта на откритите военни действия и доверчивостта на Републиканската партия към пазарите. Проблемът беше в превръщането на тези еднократни ереси в управление.
Все по-често това изглежда е неговата роля в историята: талантлив показалец на нещата. Действието по тях обаче изисква стратег. Ще знаем дали следващият президент е такъв, когато той или тя започне да култивира Европа.
22:03 | 09.09.22 г.