В продължение на години Федералният резерв на САЩ направляваше паричната политика, отчасти следейки ръста на заплатите: затягането на пазара на труда означаваше по-високи заплати, а следователно и инфлация. Това накара Уолстрийт да се фокусира върху средните почасови ставки във всеки петък с данни за заетостта (когато Бюрото по трудова статистика публикува месечните си числа), пише Мегън Грийн за Financial Times.
Но в лова на инфлация при това възстановяване Федералният резерв използва погрешната стръв. Това бе политика, свързана с теорията за кривата на Филипс - баланс между заплатите (инфлацията – бел. прев.) и безработицата. Но проблемът с това е, че без значение колко пъти Федералният резерв преразглеждаше оценката си за пълната заетост и без значение колко спадаше безработицата, растежът на заплатите оставаше незначителен. Ръстът на средната почасова ставка най-сетне достигна 3% годишно през август миналата година, но оттогава е в застой.
Съществуват редица структурни причини за вялия ръст на заплатите, върху които Фед няма контрол. През последните 70 години моделите на потребление се промениха драстично. През 50-те години американците харчеха повече за стоки, като секторите, които ги произвеждаха (промишленост и строителство) бяха с високи заплати. Сега по-голямата част от нашето потребление е за услуги, а повечето сектори, които произвеждат услуги (като търговията на дребно, социалното подпомагане и туризма) са нископлатени.
Глобалното свръхпредлагане на евтина работна ръка също потиска доходите. Падането на Желязната и Бамбуковата (в Азия – бел. прев.) завеси приблизително удвоиха глобалната работна сила в продължение на две десетилетия, модел, който продължава, тъй като други развиващи се страни като Индия и Индонезия се урбанизират и индустриализират. Интернет само разшири глобализацията.
Други фактори, които потискат заплатите, са по-специфични за този икономически цикъл. Работниците на свободна практика обикновено печелят по-малко от тези на пълно работно време. През последните 10 години се наблюдава и значително увеличение на пазарната концентрация. Както отбеляза покойният Алън Крюгер миналата година на конференцията на Фед в Джаксън Хоул, за компаниите е по-лесно да сключват споразумения помежду си за потискане на растежа на заплатите, когато има по-малко компании, които се конкурират за труд.
Демографията също играе роля. Повечето икономисти акцентират върху бейби-бумърите, които се пенсионират и са заменяни от по-малко опитни и по-евтини работници. Няколко собственици на бизнеси по време на срещата отбелязаха, че поколението, родено между 1980 и 2000 г., което те наемат - най-големият сегмент на пазара на труда - е по-заинтересовано от общността и опита на работното място, отколкото от правенето на възможно най-много пари.
Както при всички неща в икономиката, може би проблемът отчасти касае измерването. Данните за средния почасов доход не обхващат ползи като почивните дни или здравната застраховка, нито стойността на гъвкавото работно време или чувството на полезност на работното място.
Фокусирането върху заплатите като начин за насочване на паричната политика се провали също и защото трансмисионният механизъм между заплатите и цените е нарушен.
Част от ръста на заплатите и по-високите производствени разходи заради митата подядоха печалбите на компаниите в този цикъл, но те продължават да проявяват търпение, вместо да повишават цените. През последните месеци различни президенти на регионалните клонове на Фед ми казаха, че бизнес ръководителите в техните области се оплакват от свиване на маржовете, но не смятат, че могат да действат.
Той оставя Федералния резерв в позицията на рибаря, който не може да реши коя стръв да използва. Ако растежът на заплатите не е ефективен ориентир, какво го замества като пътеводна звезда пред политиката на Фед? И какво би генерирало инфлация? Централната банка изглежда най-накрая се отказа да използва кривата на Филипс. Досега обаче регулаторуте нямат отговори на по-големите въпроси. И това оставя монетарната политика без посока.
03:22 | 12.09.22 г.