Празнувайки 50-та годишнина от кацането на Луната на „Аполо 11“ този месец, голяма част от нашето внимание е насочено върху „какво“ и „кой“ - технологията, която ни отведе там, и героичният екип от астронавти и инженери, които го осъществиха. Но от картината липсва важното „как“: свободният пазар и научноизследователската дейност по проекта „Аполо“, пише за MarketWatch Майкъл Смит, професор по история от Университета Пърдю в Уест Лафайет, Индиана, който е специалист по Космическата надпревара и Студената война.
НАСА не осъществи Apollo самостоятелно. Американските бизнес и наука помогнаха - по договор.
Вероятно няма нищо по-рутинно и важно в американския опит от договора. Това е опора на търговията и на сътрудничеството между правителството, индустрията и науката. Прост лист хартия дефинира достижимата цел на проекта - крайната технологична точка. Договорът определяше условията и скрепяваше обещанието. Докато САЩ чертаят бъдещето на космическите си полети, ние трябва да помним уроците от договора в бизнес модела на „Аполо“.
Само на три години, когато президентът Кенеди обяви целта за кацане на луната през май 1961 г., НАСА бе съставена от инженери и мениджъри от по-ранните американски аеронавтски агенции и военни служби. Те имаха свои собствени изследователски центрове и лаборатории. Но те не можеха да развият всички процеси и архитектури, или действителните машини, за лунен полет.
НАСА нямаше друг избор, освен да наследи и приспособи „договорната система“ от отбранителната структура, която защити САЩ и техните съюзници от съветската и китайската агресии през 50-те години. В златна епоха, от проекта „Манхатън“ до проекта „Аполо“, правителството спонсорира частната индустрия и академичните изследвания, за да постигне нещата. Това бяха институциите с опит в проектиране и изграждане на военни самолети и ракети – „демократичният арсенал” за Студената война и Космическата надпревара.
Така НАСА възложи различните части на проекта „Аполо“ на американските индустрии и университети. Те трябваше да създадат ракетните двигатели, космическите кораби, компютрите, апаратурата, космическите костюми и биомедицината.
В пиковата си година на финансиране (1966 г.) НАСА получи рекордните 4,4% от федералния бюджет (сега получава само 0,5%). Освен че плащаше за собствените си 36 000 цивилни служители и центрове, по-голямата част от тези средства отидоха за 250-те големи изпълнители и подизпълнители, които наеха над 360 000 инженери, учени и работници в цялата страна.
Някои договори бяха големи. Калифорнийската North American Aviation (сега част от Boeing) получи 6 млрд. долара за изграждане на модули за управление и обслужване. Инструменталната лаборатория на Чарлз Дрeйпър в Масачусетския технологичен институт използва договорите си, за да се превърне в мултимилионен нестопански изследователски обект, известен като The Charles Stark Draper Laboratory.
Други договори бяха относително малки. Поделението на General Motors в Индиана Allison спечели скромните 5 милиона долара, за да направи лекия резервоар за етапа на спускане на лунния модул. НАСА разшири лабораторията по задвижването на Морис Зукроу в университета Пърдю, която иначе се справяше чрез много по-малки договори за научни изследвания и образование, в рамките на десетки хиляди долари.
03:07 | 14.09.22 г.