ЕС трябва да преосмисли фискалните си правила, ако иска да запази доверието

Политическата философия, която оформя европейския проект се свежда до идеята, че държавите трябва да налагат определени правила, за да осигурят равни възможности за всички, като пазарните сили развият техния потенциал.

Според тази гледна точка, известна като ордолиберализъм, монетарната и фискалната политики предотвратява това пазарът да даде нечестно предимство на едни за сметка на други, пише за Financial Times Алберто Багнай, професор по икономика и председател на комисията по бюджет и финанси към италианския сенат.

Изразявайки прекалено недоверие в пазарите, тази гледна точка показва наивна вяра в неутралността на правилата. Правилата обаче не са неутрални – те отразяват съотношението на силите по време на приемането им. Парвилата не са и обективни – за разлика от физичните закони, те са субективни отговори на въпроси, пред които е изправено обществото в определен момент. Неотчитането на тези истини може да доведе до политически спорове.

Европейските фискални правила са добър пример. Изискването бюджетните дефицити да не надвишават 3% от БВП, а държавните дългове да са под 60% от БВП, бяха предложени първо в Маастрихтския договор от 1992 г. Правилата бяха затвърдени няколко години по-късно в договора за стабилност и растеж, който отразяваше загрижеността на северните страни от ЕС относно устойчивоста на публичния дълг на южните държави.

Правилата бяха разхлабени през 2005 г., за да се посрещнат нуждите на Германия – тогавашният „болен човек” в Европа – която ги беше нарушила, за да финансира реформата на трудовия си пазар. По време на дълговата криза в еврозоната правилата отново бяха затегнати през 2010 и 2012 г. Всичко това ги направи по-сложни.

Целта за разхлабването на правилата бе похвална – лидерите на ЕС се опитваха да дадат повече фискална свобода на страните в сериозни затруднения, защото икономическият растеж бе под потенциалния. Резултатът бе трагичен – в опит правилата да се направят по-малко строги, те бяха направени повече проциклични. Потенциалният БВП не може да бъде измерен, защото не съществува – той е сложна оценка, базирана на миналото икономическо представяне.

Ако дадена страна изпадне в дълбока рецесия, тя или незабавно и значително нарушава правилото за 3%-я дефицит (като Франция през 2009 г.), или всякаква експанзионистична бюджетна политика в следващите години се отхвърля от Брюксел като инфлационна, на основание, че ще тласне търсенето над потенциалното производство.

Вземайки Испания за пример, Филип Хаймбергер и Якоб Капелер показват, че сегашните правила не само принуждават страните да прилагат мерки за строги икономии в лоши времена, но също така предизвикват фискална разточителност в добри, очертавайки пътя към по-големи кризи.