ЕС трябва да използва еврото като геополитически инструмент

Честите ми критики за политиките на ЕС са сравними само с адмирациите ми за неговите основатели, пише Волфганг Мюнхау за Financial Times.

В своята декларация от 9 май 1950 г. френският външен министър Робер Шуман вмъква зрънце мъдрост, което днешните лидери би било добре да осъзнаят, във време на важни решения след европейските избори. Той написа, че световният мир изисква „съзидателни усилия, пропорционални на заплахите”.

Историята на ЕС отразява възходи и падения в политическата съзидателност. Има сходства между 1950 г. и сега. Европа отново е по средата на конфликт между Изтока и Запада. ЕС не може да гарантира сигурността си чрез единна еверопейска армия под общо командване. Франция уби тази идея през 1954 г., когато отказа да ратифицира предложение за европейска отбранителна общност.

Най-съзидателното нещо, което ЕС може да направи при сегашните обстоятелства, е да превърне инструментите, с които вече разполага, в геополитически. Сред тях най-мощният е еврото, особено ако се комбинира с общ европейски капиталов пазар и общи европейски облигации.

Това е най-важната причина за запазването на еврото. Именно глобалната роля на долара даде на САЩ „извънредно предимство”, както паметно се бе изразил бившият френски президент Шарл дьо Гол. С тази фраза той имаше предвид мощ отвъд очакваната. Дьо Гол имаше много по-дълбоко разбиране за връзката между международната роля на валутата и геополитическата сила от сегашното поколение европейски лидери.

Интересно би било да си представим какво би направил той, ако имаше на разположение такъв инструмент като еврото. Дипломацията, стояща зад провала на иранската ядрена сделка, е добър пример за това как финансовите инструменти се използват във външната политика през настоящия век. След като Доналд Тръмп се оттегли от сделката през миналата година, той наложи санкции както на Иран, така и на чуждите компании, които правят бизнес там.

Президентът на САЩ бе в състояние да направи това, защото имаше силата да отреже достъпа на тези компании до американските капиталови пазари, както и да ограничи доларовите им трансакции. Франция, Германия и Великобритания дадоха безсъдържателен отговор на тази реална заплаха – те създадоха Instex, организация със специална цел за защита на европйските компании, заплашени от санкциите.

Международните компании от Европа просто не могат да си позволят да се откъснат от доларовия пазар, дори и да им бяха обещани компенсации за загубата на бизнес с Иран. Банките, които ги финансират, също не могат да си го позволят. Instex е нефункционална застрахователна организация за малки търговци – красноречив символ на външната политика на ЕС.

Релаността е, че ЕС няма ефективен инструмент, за да се защити срещу вторични американски санкции. Няма съответен европейски капиталов пазар, който би позволил на ЕС да отвърне с реципрочни санкции, отрязвайки достъпа до него на американски компании и банки. Разбира се, ако еврозоната имаше голям и ливиден сигурен актив, глобалните инвеститори биха могли да диверсифицират доларовите си активи, намалявайки по този начин извънредното предимство на САЩ.

Засега обаче ЕС не е показал знаци, че иска да направи каквото е необходимо за увеличаване на глобалната си роля. Вместо това ЕС предпочита да обвинява Тръмп, но не той е отговорен за степента на америкаснкото предимство, а европейските пропуски. Когато ЕС създаде еврото през 90-те, той можеше да създаде придружаваща го инфраструктура, чрез която да се радва поне на част от американското предимство. Тогава обаче това не беше приоритет за лидерите.

Еврото беше въведено без мисъл за евентуални бъдещи кризи. Вместо да потърси силна международна позиция, ЕС изведе на преден план ценовата стабилност и фискалната консолидация, без да отчита последствията от тези тесни цели. Като пряк резултат от този избор сега асоциираме еврото по-скоро с криза, отколкото с успех.

Допълнителен проблем е големият и устойчив търговски излишък на ЕС с останалия свят. Като разчита на другите да купуват неговия износ и да инвестира спестяванията си, ЕС става по-уязвим при бъдещ конфликт.

Какво би направил Шуман в тази ситуация? Струва ми се, че не би се фокусирал твърде много върху това кой ще е следващият председател на Европейската комисия. По-вероятно би било да осъзнае, че ЕС има проблем, и че трябва да покаже кураж и творчество, за да го реши.