Когато става въпрос за търговия с Китай, то много често изглежда, че президентът Доналд Тръмп е своят най-лош враг. Едностранното увеличаване на митата, с което той заплашва, цели да накаже американските потребители за лошото поведение на Китай, коментира анализаторът Карл Смит в свой материал за Bloomberg.
Повечето икономисти гледат на по-ниските налози като на победа за американската икономика, дори и Китай да не отговаря по същия начин. Разбира се, казват те, световната икономика би била дори още по-силна, ако митата бяха още по-ниски като цяло.
Въпреки това има и някои икономисти, които не са съгласни и те биха могли да бъдат разделени в две основни направления, едно от което може да ни даде насока за методите на лудостта на Тръмп.
Наречете първото неомеркантилизъм. Неомеркантилистите, какъвто е съветникът на президента Питър Наваро например, виждат търговския дефицит на САЩ с Китай като нещо лошо по своята същност. Тъй като вносът отнема от брутния вътрешен продукт (БВП), а износът добавя към него, посочва Наваро, американската икономика ще е по-силна, ако внася по-малко и изнася повече.
Но силата на американската икономика, смятат традиционните икономисти, се определя най-вече от производствения капацитет на своите работници и бизнес. Ограничаването на вноса просто ще увеличи цените за американските потребители и за бизнеса. Тези по-високи цени водят до по-малко потребителски разходи и по-малко инвестиции, неутрализирайки ръстовете в БВП и оставяйки американските потребители в по-лошо състояние.
Другото направление – нека го наречем билатерализъм, предлага далеч по-нюансиран поглед. Билатералистите като Джон Най от университета „Джордж Мейсън“ – разполагат със своя сложна и подробна критика към стандартния начин на мислене, прилаган в свободната търговия. Ключов елемент е това, че страните се възприемат не като едно обединено цяло, а като сбор от специфични интереси. Тези специфични интереси могат да оказват натиск върху политиците, проваляйки усилията за увеличаване на търговията.
Целта на търговските преговори, според това направление, е всяка страна да се откаже от своите специфични интереси в името на това нейният партньор да направи същото. При многостранните търговски преговори, като тези за Транс-тихоокеанското партньорство, често се случва точно обратното: специфичните интереси на всяка страна имат силата да налагат вето върху цялото споразумение.
Затова и многостранните търговски споразумения обикновено съдържат в себе си множество изключения, които по същество подкопават свободната търговия. Най посочва Европейския съюз като пример за подобни договори.
„Моделът „свободна търговия за теб, но не и за мен“ се повтаря в множество успешни кръгове от търговски преговори. Резултатът – цялата увеличена конкерунция от свободната търговия пада върху най-малко фаворизирания сектор на икономиката, а протекциите са концентрирани върху най-предпочитания сектор.
Двустранните преговори внасят смут в този модел. Преговарящите могат да използват диалога като източник на външен натиск, за да пречупят властта на вътрешните специфични интереси на страните.
Така на теория това означава, че щетите, причинени от търговските преговори на Тръмп в краткосрочен план, може всъщност да се окажат източник на сила. Излагайки американската икономика на вредите от търговските ограничения, президентът увеличава консенсуса около свободната търговия и ограничава относителната огнева мощ на специфичните интереси. И наистина, социологическите проучвания показват, че вярата на американците в търговията достига рекорден връх.