Погледнете западния свят. Политическата система на коя държава изглежда най-хаотична? В миналото погледът ви инстинктивно щеше да се насочи към Южна Европа. Политиците в Атина, Мадрид и Рим със сигурност се стараят, но ако търсите истинска нефункционалност, то има само две места, където можете да я намерите: във Вашингтон и в Лондон.
Американското правителство беше блокирано за дълъг период от време през тази година, а президентът Доналд Тръмп попадна в капана на спор с Конгреса за това дали има извънредно положение на южната граница. От своя страна, британското правителство криволичи по пътя към Brexit с дисциплината на пияница върху лед.
Това ли е краят на англосаксонската сфера на влияние, пита Джон Микълтуейт, главен редактор на Bloomberg News в свой материал.
В продължение на близо четири десетилетия САЩ и Великобритания хвалиха шумно ползите от отворените пазари, глобализацията и личните свободи. Сега този глас или се е свел до шепот, или припява в съвсем различна тоналност. Той все още не е замлъкнал напълно, но колебливото партньорство, което задаваше тона на по-голяма част от света, е нещо със значение отвъд само англоезичния свят.
Под англосаксонската сфера на влияние тук се има предвид нещо много по-ограничено от една пета от световното население, която говори английски. Тук става въпрос за САЩ и Великобритания. Но също така това е и определение, което има предвид нещо много по-голямо от „специалното партньорство“ между двете страни.
Преди половин век Великобритания със сигурност беше най-близкият съюзник на САЩ, със силни исторически, военни и лични връзки, както и със споделена неприязън към комунизма и Съветския съюз. Но през 70-те години Великобритания се оказа много по-наляво и много по назад по отношение на успеха си в сравнение със САЩ. Не че и Америка, преминаваща през Виетнам и „Уотъргейт“, изглеждаше особено вдъхновяваща.
Всичко това обаче се промени през 80-те с Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Англосаксонската сфера на влияние изпрати послание, което се наложи в света – думи като „приватизация“ и „дерегулация“ се превърнаха в ежедневие – първо на Запад и след това в нововъзникващите пазари и бившите комунистически страни. Както Виктор Юго пише: „Нищо не може да спре идея, чието време е дошло“ и глобализацията излезе на преден план, тласкана от технологията и идеологията.
Тони Блеър и Бил Клинтън, Тони Блеър и Джордж Буш, Дейвид Камерън и Барак Обама - проповедници, които обикаляха света и казваха на хората какво да правят с различна посвоему степен на самодоволство.
Но и тук отново САЩ бяха по-големият и по-влиятелен партньор, британската икономика е по-малка от тази на Калифорния и целият ѝ бюджет за отбрана е по-малък от половината средства за американския флот.
Но фактът, че Америка имаше партньор, който говореше на същия език (на толкова много нива), направи обединението по-голямо от сумата на отделните чу части. Великобритания даде на англосаксонската сфера на влияние глас в Европейския съюз. Островът също така донесе със себе си и много мека сила, с глобални медии, Оксбридж (университетите в Оксфорд и Кеймбридж) и, разбира се, Лондон – космополитният финансов съперник на Ню Йорк.
Постепенно тази сфера на влияние се превърна в даденост. Но разпадът ѝ настъпи чак през 2016 г. Първо дойде Brexit, който затвори устата на Великобритания почти напълно. И не става въпрос само за непристойния, всепоглъщащ хаос, който този процес отприщи. Възприятието за Обединеното кралство като либерална, отворена държава се промени.
Избирането на Доналд Тръмп бе още по-голям удар. Сега англосаксонската сфера на влияние се ръководи от мъж, който е против глобализацията, иска страната му да напусне почти всяка една международна институция и копнее да защити границите ѝ със стена. Още по-лошо е, че англосаксонската сфера на влияние вече не е толкова популярна и сред самите англосаксонци.
Остава надеждата, че влиянието ѝ ще се възстанови. Забележете, че осем от десетте най-големи компании в света са американски. Нейното присъствие все още доминира във висшето образование, технологиите и финансите. В същото време властите в Китай постепенно са принудени да отворят пазарите си, а злорадството на континентална Европа за проблемите на Wall Street и Лондонското Сити след рецесията беше заменено от тъга по нейната собствена крехка еврозона и банкова система.
Не забравяйте и повика на свободата. Погледнете само развиващия се свят. Китайската средна класа може изведнъж да открие, че изпитва нужда от демокрация и представителство.
Разбира се, англосаксонската политика също може да претърпи промени: Доналд Тръмп може да и да не получи втори мандат, а дори и Brexit да изглежда неизбежен, то все още има прилични шансове да се избегне.
И все пак, ако се стигне до възстановяване, то то трябва да дойде бързо. Историята няма да чака нефункциониращите държави да се организират. Идеята за това чие време е дошло може скоро да се превърне в това чие време е преминало.