От края на Втората световна война делът на САЩ в световния БВП е намалял от близо 30% до около 18%. Други развити икономики също отчитат продължителен спад на съответните им дялове в световната икономика. Това обаче изобщо не се вижда от гледна точка на международната парична система, пише Кармен Райнхарт, професор по международната финансова система в Kennedy School of Government към Харвард, в анализ за онлайн изданието project-syndicate.org.
За същия период делът на Китай от световната икономика е нараснал почти четири пъти до около 16% - приблизително колкото на САЩ. В момента развиващите се пазари съставляват около 60% от световното производство в сравнение с около 40% в непосредствените следвоенни години.
Като се има предвид, че перспективите за растеж пред развитите икономики са доста отслабени, тези тенденции ще продължат дори и с видимо забавяне на Китай и други развиващи се пазари.
Глобалните финанси обаче не отразяват тази промяна в баланса. Следвоенният режим Бретън Уудс институционализира ролята на американския долар като основна резервна валута и до 70-те години на ХХ век около две трети от световния БВП беше „закотвен“ за зелените пари, подчертава Райнхарт. Останалата част до голяма степен се разпределяше между британския паунд и съветската рубла.
В скорошно проучване на Итън Илзетски и Кенет Рогоф се документира, че щатският долар запазва господстващото си положение като световна резервна валута. Около 60% от страните, които произвеждат около 70% от световния БВП, са „закотвени“ за долара. Други показатели, сред които делът на търговията, фактурирана в долари, делът на американските активи (предимно държавни ценни книжа) във валутните резерви на централните банки, показват сходна картина на доларовото господство.
Европо е на второ място. От началото на 1980 г. до въвеждането на еврото през 1999 г. германската марка разпространява влиянието си първо в Западна Европа, а след това и в Източна Европа. Възходът на еврото обаче консолидира германската марка и френския франк, но тази тенденция изглежда е в застой. Данните показват, че глобалното значение на еврото намалява.
Никакви други установени международни валути в момента не се състезават за глобално лидерство, подчертава Райнхарт. Разминаването между икономическите тенденции и финансите означава, че относително по-малката американска икономика е източник на резервни активи на фона на нарастващото търсене, допълва тя.
Това не е изцяло нова тенденция. С възстановяването от Втората световна война се разширява световната търговия и търсенето на международни резерви. Темповете на ръст се засилват през 50-те години и 70-те години. Тогава обаче доларът беше подкрепен от златото. Като се има предвид, че световните златни запаси не се увеличат толкова бързо, колкото глобалното търсене на резерви, разликата се запълваше от американския дълг.
С течение на времето търсенето доведе до устойчив ръст на т.нар. хартиени доларови резерви, което е несъвместимо с поддържането на паритет долар – злато. Несъвместимостта на националната цел (поддържане на паритет) с международната роля на Америка като единствен доставчик на резервната валута е същността на дилемата, която белгийският икономист Роберт Трифин вижда още пред 60-те години като най-съществен риск пред Бретън Уудс.
Двете девалвации, отнасящи се до златото, от декември 1971 г. и февруари 1973 г. не са достатъчни, за да се коригира "надценяването" на американския долар. Краят на системата Бретън Уудс настъпи през 1973 г., когато на долара и другите основни валути им беше позволено да плават и доларът се обезцени допълнително.
И сега, както и тогава, обаче САЩ задоволява световния апетит за долари чрез емитиране на дълг. Това ще изисква Вашингтон да продължава да поддържа постоянни дефицити по текущата сметка, отразени във фискалните дефицити, казва Райнхарт. Разбира се, връзката със златото е минало, но всяка цел за ограничаване на растежа на американския дълг ще е в противоречие с международната роля на САЩ като единствен доставчик на резервната валута, смята тя.
По един или друг начин Китай ще заеме централно място при решаването на тази модерна „дилема Трифин“. Една от възможностите е неизбежното намаляване на американския дефицит по текущата сметка да е резултат от обезценяване на долара както през 70-те години на ХХ век, което предполага капиталови загуби за Китай и други големи притежатели на ценни книжа на САЩ.
Като алтернатива Китай би могъл евентуално да се превърне в нов доставчик на резервни активи. Съгласно този сценарий това ще приведе в съответствие с ролята на бързо развиващите се държави в световната икономика, заключава Райнхарт.
Тази връзка може да е много пряка, ако юанът придобие статут на резервна валута, или непряка, ако разчетната единица на Международния валутен фонд (т.нар. специални права на тираж) се превърне в предпочитан актив. Юанът в момента е във валутната кошница на специалните права на тираж. Резервният им статут е отколешна амбиция на Фонда, въпреки че идеята така и не получи достатъчна подкрепа.
Има и трета възможност: глобалното търсене на резерви с източник САЩ да се разсее. По-устойчивият сценарий в този случай би довел до преход в Китай към режим на плаващ обменен курс с по-дълбок вътрешен финансов пазар, заключава тя.