Саймън Тилфорд: Не обвинявайте глобализацията!

Доналд Тръмп, Brexit и сериозен популистки натиск в други европейски държави – свидетели ли сме на началото на криза на международния либерален капитализъм? Несъмнено глобализацията изправи правителствата по света пред редица предизвикателства. Но самата глобализация не принуди правителствата да правят политика, която да разделя страните, да изостря неравенството и да засяга социалната мобилност - много правителства съвсем доброволно се решиха на такава политика, пише в коментар за германския икономически блог Makronom зам.-директорът на Центъра за европейски реформи Саймън Тилфорд. 

Проблемът не е, че на пазарите е придадена по-голяма тежест, както смятат много от левицата (и все повече и повече популисти от десницата). Отворените пазари все още са най-добрият начин да се даде възможност за забогатяване и създаване на възможности за насърчаване на личните интереси и разширяване на свободата на хората. Но ние се набутахме в тази каша, защото забравихме поуките от следвоенния период – по същество сега преживяваме криза на разпределението и равенството на възможностите, пише Тилфорд.

Като цяло глобализацията е нещо положително за света. Тя  спомогна изключително за намаляване на бедността в световен мащаб през последните 30 години. Но нарастващите търговски и капиталови потоци, също както и технологичните промени, ясно показват на повърхността както печеливши, така и губещи. И по-специално САЩ и Великобритания не успяха да осъществят необходимите корекции на политиките. За разлика от мнението на левите антиглобалистки настроени активисти, американските и британските правителства биха могли да действат: предполагаемите „международни пазарни сили" не са ги възпирали. А глобализацията не изискваше от правителствата свиване на социалните разходи, отслабване на синдикатите и намаляване на данъците на богатите, както пък често обясняват либералните икономически десни. 

Така например американските и британските власти не бяха принудени от "глобализацията" да дадат възможност заплащането на мениджърите да скочи до небесата – тази тенденция просто отразява провала на корпоративното управление. В почти всички развити икономики най-високите заплати се увеличиха още повече, но никъде компенсациите на мениджърите не експлодираха така, както в англосаксонските страни.

А в САЩ данъците за богатите бяха намалени през последните 35 години, за да се отприщи т. нар. „animal spirits“* и да се насърчи предприемачеството, а не защото властите са били принудени да направят страната привлекателна за международните инвеститори. В крайна сметка не всички развити икономики последваха този път, което пък бе в техен ущърб. Напротив, много от страните, като например скандинавските страни, които преживяха разцвет благодарение на глобализацията, имат много високи корпоративни данъци и данъци върху имуществото.

И високото неравенство при богатството в Германия се дължи на отказа на различни федерални правителства за увеличаване на имотния данък и данъка върху наследството. Ниските данъци върху активите отразяват желанието за запазване на фамилните компании в семейството и по този начин – за защита на германското средно съсловие. А някои от тях също така има за цел насърчаване на собствеността на дом. Такава висока концентрация на имущество и богатство намалява социалната мобилност - но германските власти не са принудени от натиска на глобализацията да поддържат данъците върху активите и имуществото ниски.

Предполагаемото отрицателно въздействие на имиграцията върху заплатата на слабите социални групи от населението се превърна в спорна политическа тема, особено по време на дебатите преди референдума за членството на Великобритания в Европейския съюз. Въпреки това, има (ако въобще са налице) много малко доказателства в подкрепа на това твърдение. В действителност съкращенията на социалните доходи оказаха непропорционално по-голямо въздействие върху разполагаемия доход на най-бедните слоеве на обществото, отколкото конкуренцията, причинена от увеличения броя на имигрантите. 

И не глобализацията бе тази, която накара западните правителства да проповядват тази зловредна политика на строги икономии. Почти никакви доказателства няма, че развитите икономики ще трябва да се конкурират за капитал в един свят на световните капиталови пазари. Въпреки че някои страни от еврозоната разполагаха с ограничени възможности за разширяне на своите публични разходи за смекчаване на икономическия спад, то това също не се дължи на силите на глобализацията, а по-скоро на политическите решения, които бяха взети на европейско равнище.

Хората искат да се възползват от предимствата на свободната търговия, пише Тилфорд. Това значи да се възползват от по-евтини продукти с по-високо качество и избора, който дава конкуренцията. Но когато става дума за собствената им област на работа, те искат да бъдат защитени от влиянието на тази конкуренция. Разбира се, има и хора - обикновено тези с висока квалификация, които могат да се насладят на плодовете на свободната търговия, без да преживяват нейните недостатъци. Но за всички останали плюсовете и минусите са в груб баланс.

Правителствата трябва да направят повече, за да смекчат последиците от процеса на приспособяване в негативно засегнатите от увеличената търговия области. Това важи и за областите, в които отдавна установени индустрии изчезват заради технологичните промени. Някои страни успешно се справиха с това предизвикателство, като инвестираха в преквалификация, допълнително образование и в инфраструктура. Други страни, особено САЩ и Великобритания, са по-малко успешни в това отношение.

Въпреки това е необходима и по-силна международна координация. Така например глобализацията очевидно усложнява увеличаването на данъците, за да се намали неравенството и да се насърчи намаляващата социална мобилност. Мултинационалните компании могат да плащат данъците там, където данъчната тежест е най-ниска, независимо от това къде те всъщност генерират приходи. В резултат на това много правителства  подбиват корпоративните данъци и трябваше да ги увеличат в други области, което обикновено се отразява негативно на лицата с ниски и средни догоди. Глобализацията улесни лицата с по-високо заплащане да избягват плащането на данъци, тъй като за тях стана много по-лесно да внасят активите си в офшорни зони, а богатите сега получават значителна част от доходите си от доходността, която техните активи дават в такива зони.

Мултинационалните корпорации би трябвало да бъдат облагани там, където те генерират печалбите си, а не там, където данъците са най-ниски. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) вече свърши много подготвителна работа във връзка с подобряването на координацията между правителствата. Но процесът по изпълнение постига скромен напредък - не на последно място, защото правителствата на тези страни, които служат като данъчни убежища, се противопоставят на процеса. Тясната координация между националните данъчни органи вече усложни усилията на богатите да държат активите си в офшорни зони, но и тук има да се извърви все още дълъг път. В същото време националните правителства биха могли да направят повече, за да разпределят данъчната тежест по-справедливо. Може например да се предприеме увеличаване на данъка върху недвижимото имущество (напр. върху земята) за сметка на по-ниска данъчна тежест върху труда и потреблението.

Освен това и глобализацията на финансовия свят представлява нож с две остриета. Да, тя позволява на компании и частни лица да диверсифицират риска и така да намалят уязвимостта си от икономически шокове. Но има и проблем, свързан със структурата на капиталовите потоци - краткосрочните капиталови потоци често са опасни, а високото изтичане на капитали от страни с прекомерни спестявания, като Германия, е източник на нестабилност.

Тези проблеми трябва да бъдат решени. Първо страните трябва да са в състояние да се защитават срещу прекомерните притоци, като например ограничават по-строгите правила за отпуснатите от банките кредити, ако те станат прекалено строги. На второ място – за страните с неустойчиви търговски излишъци трябва да бъде усложнен износът на големи количества капитал. Би било полезно тези страни да се принудят да вземат участие в разчистването на финансовите кризи, които са причинени от прекомерното изтичане на капитали. В момента само длъжниците са принудени да се адаптират по време на криза - от кредиторите никой не очаква промяна на поведението им.

Също така е важно да се разгледа и проблемът с продължаващите търговски дисбаланси. В момента няма механизъм, който да изисква страните с високи търговски излишъци и висока капиталова износи да осъществят корекции. Дали нямаме нужда от по-строги правила за търговските и финансовите отношения между отделните страни, за да се ограничи неравновесието, може би под егидата на институциите от Бретън Уудс? Възможно е, но по-доброто управление на глобалните финансови потоци би могло дори да допринесе за решаване на проблемите, като се намалят прекомерните капиталови потоци, които са в основата на търговските дисбаланси.

Във всеки случай не е изненадващо, че е налице нарастващо чувство на неудовлетвореност и увеличаване на възмущението в много развити икономики. От поне десетилетие насам икономическият растеж е слаб, а предимствата на растежа се натрупват у богатите. Стандартът на живот е под натиск, а социалната мобилност намалява.

Но отговорността за тази тенденция не е на абстрактните, необясними глобални сили, а най-вече у националните правителства. Глобализацията не обезвласти националната политика. А там, където глобализацията подкопава властта на политиката, националните правителства биха могли да си сътрудничат, за да засилят отново влиянието си, заключава Тилфорд.

* Терминът "аnimal spirits" е използван за първи път от Кейнс и описва инстинктите и емоциите, които оказват влияние върху човешкото поведение, и може да се измерят например в потребителско доверие.