След над десетилетие на власт Реджеп Тайип Ердоган се издига високо над Турция. Страната започна да се отказва от някои от западните си характеристики. Република, създадена да бъде светска и близка със Запада, в някои отношения започва да прилича на арабските си съседи, коментира международният редактор на Financial Times Дейвид Гарднър.
Ердоган, който преди пет години по време на арабската революция, призова страните в региона да приемат светски конституции, сега избира политика на идентичността – орязвайки все повече светски страни. Поляризацията донесе на президента безпрецедентен избирателен успех. Той изостри сунитската, ислямистката и турската идентичност на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) и се опитва да заключи противниците си в отделни блокове на квазишиитски алевити и кюрдски малцинства. Потъпква върховенството на закона и, след шокиращия опит за преврат в средата на юли, наложи извънредно положение.
Турските представители могат, и наистина го правят, да посочат, че Франция – европейската държава, на която се твърди, че е базирана турската република, също е обявила извънредно положение след джихадистките атаки в Париж през ноември. Но зараждащото се преконфигуриране на въоръжените сили и службите за сигурност на Турция може би води към модели, които са по-познати на арабите и иранците.
Ердоган и правителството му бяха дълбоко разтърсени от заговора, за който бяха обвинени последователите на Фетхуллах Гюлен, лидер на сенчестия ислямистки култ - преди съюзник на ПСР в продължение на десетилетие, но във все по-ескалираща битка с партията през последните пет години. След опита за преврат почти половината от турските генерали бяха арестувани или разжалвани като инфилтратори на Гюлен в чистки, които засегнаха над 100 хил. души. Турците в политическия спектър са шокирани не само от жестокостта на бунтовниците, които убиха 240 души, но и както казва един либерален анализатор „много трудно за нас е да разберем, че нашата национална партия всъщност е била нечия друга партия“.
За разлика от тях обаче Ердоган, намерил кураж в собственото си оцеляване и сграбчвайки възможността, нарече преврата „дар от Бог“, който му позволява да „разчисти войската“, припомня Гарднър.
Сред съседите на Турция несигурните лидери са развили модели, при който добре въоръжена национална гвардия (в Саудитска Арабия), републиканска гвардия (в Ирак на Саддам Хюсейн или баасистка Сирия) или революционна гвардия (в Иран) служат като контрабаланс на обикновената армия и като преторианци за режима. Предвид мащаба на враждебното проникване на турската армия и времето, което ще отнеме да се заменят премахнатите командири с лоялни кадри, някои наблюдатели се чудят дали Ердоган не се придвижва към версия на този преториански модел, базиран на полицията.
„Полицията става паравоенна сила, чиято основна задача е да защитава режима“, коментира един водещ анализатор. Един западен посланик казва: „Мисля, че са много изкушени да го направят. В крайна сметка това, което ги спаси, бе полиция на стероиди и специалните сили. Те знаят колко близо бяха онази вечер [до загуба], затова със сигурност обмислят да намалят ролята на армията“.
Допълнителни мерки включват преместването на паравоенна жандармерия от министерството на отбраната към това на вътрешните работи, разформироването на президентската гвардия и широко очаквана чистка на националните разузнавателни служби, коментира Гарднър.
Турските представители казват, че не правят нищо друго освен да копират, да кажем, начина, по който Италия управлява карабинерите си или Испания гражданската си армия. „Отговорът на въпроса защо полицаите са героите на 15 юли [датата на преврата] е, че вече е имало чистка на гюленисти в полицията и полицейското разузнаване през предишната година и половина“, казва един от представителите. Няма промяна в модела.
Един коментатор и бивш поддръжник на ПСР казва: „Полицията вече има надмощие по отношение на доверието – сред обществото, не само на Ердоган“. Затова и нейната широка популярност, включително масовото разполагане на хиляди офицери в Анкара и Истанбул миналия месец, е естествена. Естествена е и, казват някои анализатори, по-силната хватка на правителството върху армията, от която постепенно се отнемат привилегии и правомощия, които определят войската като каста и в миналото я правеха последен съдник на политическата сила.
Това може да звучи нормално, идвайки от професионални държавни служители или симпатизанти на ПСР, завършва Гарднър. Но гласът, който чуваме по-често с тези думи, е на Ердоган. А фокусирането на власт около него, особено ако придобие постоянен паравоенен слой, може да не изглежда толкова естествено, когато паниката около преврата премине.