11 септември, или борбата с тероризма петнадесет години по-късно

Петнадесет години след един от най-ярките дни на агресия в американската история все още се води дебат за това какво всъщност означават събитията около 11 септември, пише журналистът Майкъл Герсън за The Washington Post.

За някои нещата са достатъчно ясни. Те изпитват ужасна, продължаваща и невъзстановима загуба – огромната липса на приятели и роднини, изгубили живота си при атентатите или водени от дълга към страната.

Но мястото на тези събития в живота на страната остава оспорвано по начин, по който Пърл Харбър например никога не е бил. Никой не обвинява президента Франклин Рузвелт в свръхреакция към заплахата от империална Япония. Това обвинение обаче често се прави във връзка с войната срещу тероризма – реакцията на САЩ е била прекалена при наблюдението над гражданите, при преследването, разпитите и убиването на вражески бойци и в използването на армията в борбата срещу нови заплахи. Особено след убийството на Осама бин Ладен част от администрацията на Обама сякаш започна да разглежда заплахата от тероризма като намаляла, сдържана и управляема.

Тази позиция се оказа доста по-недостоверна със срива на суверенитета в сърцето на Близкия изток, с продължаващите масови жестокости срещу гражданите в Сирия, с бежанската криза, която породи негодувание и сега разтърсва основите на Европейския съюз, и с установяването на физическа територия – квази-държава, която твърде, че е ислямски халифат. Вторият най-голям град в Ирак се контролира от терористична организация от над 2 години. А съществуването на този изкуствен халифат, според експерта по сигурността Хуан Зарате, „обнови [терористичните] мрежи в Европа, в Югоизточна Азия, в Близкия изток и на други места, където преди бяха потиснати“.

Очевидно националната пасивност – като въпрос на убеждение или нерешителност, може да доведе до сериозни стратегически и морални предизвикателства. Въпреки това този аргумент срещу бездействието в някои отношения започва да остарява, пише Герсън. 

Президентът Обама върна военни съветници в Ирак и бавно засилва ангажимента на САЩ за победа над ИДИЛ. (В момента има няколко хиляди американски войници в Ирак и Сирия.) Постига се напредък със значителен темп. Обама се опитва да оформи американската роля, която предлага разузнаване, координация и военновъздушна мощ, докато в същото време надгражда способностите на съюзници и проксита. Усилията са ограничени и закъснели – може би твърде закъснели за Сирия, но развитието на този вид капацитет е правилната цел, водена от правилния въпрос: как САЩ упражняват максимално военно влияние без рисковете от нахлуване и окупация?

Администрацията на Обама отдава все повече ползотворно внимание на идеологическата битка в ислямисткия екстремизъм. В едно отношение пропагандата на ИДИЛ има една тясна цел – да събере доброволци, които да се бият, оперират и заселят под предлог за съществуването на халифат. Усилията, в разгара си, може би са привлекли 40 хил. чуждестранни доброволци. Тъй като вероятността да загинат в терористична „ваканция“ се увеличава, броят на вербуваните намалява. А усилията да се пребори пропагандата на ИДИЛ умело използва дезертьори, които описват черната работа, ужасните условия и разочарованите очаквания.

Един от отговорите от страна на ИДИЛ към военните поражения е призивът за терористични атаки на място – твърдейки, че мюсюлманите могат да докажат верността си чрез стрелба в местен нощен клуб или премазвайки тълпа хора с камион. Този подход не е нов. Но ИДИЛ, според Зарате, го е превърнал в „ключова част от стратегията си“.

В някои отношения борбата с географски халифат е нещото, което САЩ прави най-добре, прилагайки смъртоносна сила с голяма прецизност, пише Герсън. Но дебатите около теологията и идентичността са непознат терен за американското правителство. На ожесточените ислямисти не им трябва масов апел. Те се разпръскват – през социалните медии или тъмния интернет, за да се възползват от ядосаните, повредените и уязвимите. Идентифицирането на радикализирани включва внимание към отделни лица от страна на членове на семейството, връстници и имами. И изисква атмосфера на доверие между ФБР и мюсюлманската общност.

В този контекст аргументът на номинацията на републиканците за президент на САЩ Доналд Тръмп, че Америка е твърде ангажирана със света и твърде мека спрямо исляма е крайно опасно погрешна и в двете отношения. Когато той предложи религиозен тест на границата или демонизира мюсюлманските бежанци, или призовава за убийство на семействата на терористи, той подхранва социалното разделение, отчуждава важни съюзници, съществено усложнява войната срещу тероризма и поставя страната в допълнителен риск, допълва Герсън.

Петнадесет години след 11 септември основната задача остава идеологическата и религиозна изолация на врага – поставяйки го на остров на нечестива жестокост. Война на цивилизациите – войната, която те искат, няма да бъде спечелена.