Огледалният свят на Венецуела

Когато чуем, че някой наш приятел е бил сполетян от беда, изпитваме както съчувствие, така и усещане за световъртеж. Чудим се дали същото може да се случи и на нас. Дали тази катастрофа е в резултат на особено обстоятелство, което за щастие не споделяме? Или и ние сме уязвими? И ако това е така, можем ли да избегнем подобна съдба?

Същата логика важи и за държавите, пише Рикардо Хаусман, бивш министър на планирането на Венецуела и професор по икономическо развитие в Harvard University.

На 16 и 17 юли венецуелците получиха шанс да пресекат границата с Колумбия за до 12 часа. Това събитие напомни за падането на Берлинската стена. Над 135 хил. души използваха тази възможност, за да отидат в Колумбия и да купят стоки от първа необходимост. Те пропътуваха стотици километри и обмениха парите си за само 1% от валутата, която биха получили по официални курсове, валидни за хранителни продукти и лекарства. Въпреки това за тях това си струваше предвид глада, недостига и отчаянието у дома.

Международните медии съобщават за срива на икономиката на Венецуела, на здравната ѝ система, на сигурността на отделния индивид, на конституционните правила и човешките права. Всичко това се случва в страната с най-големите резерви на петрол в света, и то само две години след най-дългия бум на цената на петрола в историята. Защо? Може ли да се случи и на други места?

Особеностите на една ситуация винаги са специфични и затова не се пренасят лесно. Но това може да създаде у нас погрешно усещане за сигурност. Опитът на Венецуела носи важни уроци за останалите страни.

Кризата във Венецуела не е в резултат на лош късмет, пише Хаусман. Напротив, добрият късмет осигури въжето, с което страната се обеси. Вместо това кризата е неизбежно последствие от държавните политики.

В случая с Венецуела тези политики включват отчуждавания, ценови и валутен контрол, свръхкредитиране в добрите времена, антибизнес регулации, затваряния на границите и още много други. Нека само да се замислим за този малък абсурд: президентът Николас Мадуро отказа, и то неколкократно, да позволи отпечатването на банкноти с голяма деноминация. Най-голямата банкнота в момента струва по-малко от 10 цента. Това предизвика хаос в разплащателната система и във функционирането на банките и банкоматите – източник на неизброими вреди за обществото.

Затова уместният въпрос е: защо едно правителство би приело вредни политики и защо едно общество ще допусне това? Хаосът, в който попадна Венецуела, може да изглежда сякаш не е за вярване. Всъщност обаче той е продукт на вярата.

Дали политиките звучат безумно или разумно, зависи от концептуалната парадигма, или системата от вярвания, която използваме, за да интерпретираме характера на света, който обитаваме. Това, което изглежда като безумно при една парадигма, може да звучи като здрав разум при друга.

Парадигмата на чавизма на Венецуела обвини за инфлацията и рецесията подлото поведение на бизнеса, който трябваше да бъде поставен под контрол чрез още регулации, още отчуждавания и още мениджъри, хвърлени в затвора. Унищожението на хора и организации бе възприемано като стъпка в правилната посока. Отървавайки се от тях чрез този лов на вещици, страната ще бъде излекувана.

Концептуалните парадигми на обществата към разбирането на характера на света, който те обитават, не може да бъде базиран само на научни факти, защото науката може в най-добрия случай да установи истината на отделните вярвания. Тя обаче не може да изработи всеобхватна система от вярвания или да наложи морална стойност на резултатите, продължава Хаусман.

В политиката става въпрос за представяне и развитие на алтернативни системи на вярвания. Рафаел Ди Тела от Harvard показва, че основният фактор на обществените политически избори са вярванията на обществото. В страни, където хората се отнасят към бедните като към останали без късмет, те искат преразпределение, а където отношението е като към мързеливи, не искат такова. Където хората вярват, че бизнесът е корумпиран, те искат повече регулации, а с достатъчно регулации единствените успешни бизнеси се оказват корумпираните. Затова вярванията могат дори да се самоподдържат.

Да вземем Доналд Тръмп, републиканския кандидат за президент на САЩ, продължава Хаусман. Според него и множеството му поддръжници САЩ са водени от "слабаци", които биват използвани от хитри чужди сили, маскирани като съюзници. Свободната търговия е мексиканско изобретение, което цели да отнеме американски работни места. Глобалното затопляне е измислица на Китай, за да се унищожи американската индустрия.

От това следва, че САЩ трябва да спре да играе водеща роля в създаването на функциониращ глобален ред, базиран на универсални ценности и правила и вместо това да използва силата си, за да подчини останалите. Съгласно тази парадигма, както твърди Джоузеф Най от Harvard, това ще наложи едностранно унищожение на най-важния източник на „умна“ сила на Америка. Но според позицията на Тръмп това ще бъде стъпка напред.

Подобно нещо до голяма степен важи и за вота на Великобритания да напусне Европейския съюз. Дали имигрантите и правилата на ЕС наистина блокират напредъка на страната, предполагайки, че Brexit ще отвори пътека към по-голям просперитет? Или икономическият спад от вота е показател за това колко важна е интеграцията и свободното придвижване на европейците за жизнеността на самата Великобритания?

Опасността, която Венецуела подчертава – и която скоро и Великобритания може да покаже, е опасността, която нефункциониращите системи на вярванията може да имат върху националното благосъстояние. Макар че конкретното чавистко кредо, което унищожи Венецуела, най-вероятно ще се срине под тежестта на собствения си провал, урокът за останалите е колко скъпо е възприемането на нефункциониращи системи на вярвания, завършва Хаусман. Когато става въпрос за цялостни промени на парадигми на вярвания, Венецуела показва колко непосилни може да се окажат подобни експерименти.