След като икономистите не успяха да прогнозират най-голямата финансова криза от Голямата депресия насам, вероятно е логично да се смята, че те вече са се научили да правят крачка назад и да поглеждат към цялостната картина. Вместо това обаче ставаме свиделите на същия подход както и преди кризата: зависимост от грешния набор данни за рецесии след Втората световна война, която в крайна сметка доведе до най-големия гаф в икономическата история, коментира Бари Ритхолц в материал за Bloomberg.
Мнозина се провалиха дори в това, да разпознаят кризата като такава, докато тя се случваше. Голяма част от гилдията бе в състояние на отричане докато Lehman Brothers, AIG и Citi попаднаха в свободно падане.
„Спомних си за това благодарение на текст на първа страница на Wall Street Journal“, пише Ритхолц.
„Икономическият ръст е около 1% през 2016 г. - най-слабият старт от 2011 г. - когато се комбинира с ревизираните надолу данни за първото тримесечие. Това прави средно 2,1% годишен темп от края на рецесията, което е най-слабото темпо в която и да е експанзия поне от 1949 г.“, пише изданието.
WSJ посочва още, че данните са в несъответствие с други показатели за икономиката. Безработицата е 4,9% след серия повишения в заетостта, заплатите започнаха да се увеличават, а продажбите на жилища достигат върхове за времената след рецесията. Освен това потребителското доверие е стабилно, отбелязва още бизнес всекидневникът.
Защо има толкова много икономисти, журналисти и мениджъри, които използват грешната история в анализите си?
С една дума отворът е контекст. „От близо десетилетие твърдя, че гледаме грешните данни, за да анализираме и сравняваме това възстановяване с предишни, използвайки рецесиите след Втората световна война като база за сравнение“, пише Ритхолц. По думите му правилното сравнение са финансовите кризи, предизвикани от задлъжняване, както Кармен Райнхарт от Университета в Мериленд и Кенет Рогоф от Харвард посочват още през 2008 г.
Защо? Дълговите сривове – фалит по държавния дълг, банкова паника, кредитен балон – имат голяма прилика с предишни кризи. Разглеждането на всяка една дългова или кредитна криза като част от нормалния икономически цикъл е обречено на провал.
Икономистите, които използват стандартните рецесии като отправна точка, предполагат две неща; първо, че няма нищо качествено различно между дългова криза и обикновена рецесия, и второ, че политиките, които са ефективни след такава рецесия, би трябвало да имат сходен ефект и днес. И двете схващания са грешни, твърди Ритхолц.
Погледнете само резултатите от политиката с нулеви лихви, която в най-добрия случай има скромно влияние върху икономиката. Но не е без ефекти – вижте последиците върху корпоративните печалби, оценката на акциите и евтините кредити.
Защо има толкова голяма разлика между различните икономическите възстановявания?
Определящата характеристика на всяко възстановяване от кредитна криза е т.нар. деливъръдж. Това означава, че домакинствата, компаниите и правителствата използват икономическите си постъпления предимно за понижаване на дълга си. Ниските лихви не се използват за купуването на нови домове, а по-скоро за финансиране на съществуващи задължения. Именно заради това през целия следкризисен период имаше посредствени ръстове в продажбите на дребно и бавен ръст на БВП.
Райнхарт и Рогоф посочват, че макар и по-редки, следкризисните възстановявания са по-слаби, по-продължителни и по-болезнени. Причината е ясна: Сривовете на пазара на активи са по-продължителни и по-дълбоки. В своя труд от 2008 г. те стигат до извода, че при кредитни кризи има среден спад от 55% на фондовите пазари и 35% поевтиняване на жилищата. Това е близо до случилото се в САЩ след 2007-2008 г.
В крайна сметка ще избутаме обратно до нормалността, смята Ритхолц. Междувременно трябва да очакваме продължаващото възстановяване да изглежда като това в Япония през 1992 г., Финландия през 1991 г., Швеция през 1991 г., Норвегия през 1987 г. и Испания през 1977 г., като всички бяха по-бавни, по-слаби и по-дискомфортни в сравнение с тези след Втората световна война.
14:08 | 11.09.22 г.