Онова, което допреди две седмици беше ежедневие в Идомени, вече предизвиква учудване. Няколко възрастни мъже, седнали в малкото кафене до гарата, не вярват на очите си: двама млади сирийци с овехтели дрехи вървят по главната улица.
Те влизат в смесения магазин отсреща и си купуват голяма бутилка вода, която жадно изпиват до последната капка. После тръгват към гарата и напълно омаломощени сядат край перона. Гръцки полицай се опитва да ги заговори, но те не разбират английски. Все пак успяват някак да обяснят, че през нощта са се опитали да прекосят границата с Македония. Там били заловени от македонските граничари и незабавно върнати обратно.
Малко по-късно ги прибира една полицейска кола. „Ще бъдат върнати в някой от нелегалните бежански лагери край магистралата, защото не искат да влизат в официалните приемни центрове, а нямаме право да ги принуждаваме", казва полицаят.
В продължение на месеци Идомени беше неизменна част от световните новинарски емисии, пише Панайотис Купаранис в репортаж за Deutsche Welle.
В най-напрегнатите дни там се събираха по над 10 000 мигранти, с надеждата, че ще прекосят границата с Македония и ще продължат към Западна Европа. В края на май лагерът беше евакуиран в рамките на броени дни. От него останаха купища палатки, одеяла и непотребни вещи. Оттогава насам всички пътища, водещи към Идомени, са блокирани от полицията – но главно за представителите на медиите. Ако човек все пак попадне на мястото, където преди нощуваха бежанците, ще види само няколко от големите шатри на хуманитарните организации и фургони, в които беше подслонена полицейската охрана. По полята и в горите край Идомени обаче не са останали никакви следи от мигрантите. Нищо вече не напомня за това, че на същото място са живели хиляди хора.
"Сега в Идомени отново са останали само пенсионерите", казва Партена с горчивина в гласа. Скоро 50-годишната жена отново ще остане без работа. По време на бежанската криза тя била назначена като продавачка в смесения магазин, който работел почти денонощно. Сега дневният оборот е паднал на десет евро. Още по-драматична е ситуацията във филиала на Western Union, който се намира точно до магазина. Офисът на агенцията за парични трансфери беше открит в началото на март . "Тогава услугите ни се ползваха от по 50 души на ден", спомня си Янис, единственият служител на Western Union в Идомени.
Обикновено са били изплащани суми от по 200 до 300 евро на човек. Но когато станало ясно, че лагерът ще бъде разтурен, все по-често пристигали и преводи за по 3000 евро. Откакто бежанският лагер не съществува, Янис минава само от време навреме, за да види затворена ли е добре вратата, пуснати ли са щорите на филиала. Той все още не е загубил надеждата, че бежанците някой ден могат и да се върнат.
Костас обаче не вярва, че подобно нещо ще се случи. Той е сред малцината, които не подписаха петицията на жителите на Идомени, апелирали към правителството да разтури лагера. Нещо повече. Костас и една възрастна жена в продължение на месеци давали подслон на бежанци в своите домове. 57-годишният грък се срамува от петицията, защото смята, че тя има расистки оттенък. Той казва, че така и не е успял да разбере страховете на местните хора, защото през всичките месеци, в които Идомени бил пълен с бежанци, никой от местните не бил пострадал от присъствието на чужденците. Условията в отдалечения на 25 км. първоприемен лагер в Неа Кавала били мизерни. Той няма представа как да бъде решен бежанският въпроси и казва: "Грешно беше, че тези хора се намираха тук, както е и грешно, че сега ги прибират в лагери." Костас се надява, че бежанците все някак ще успеят да стигнат до Западна Европа.
Лакис, собственикът на кафенето до гарата, обаче не е съгласен да го смятат расист. За доказателство той вика Махмуд – през дългите месеци, в които сирийският лекар живял в лагера на Идомени, той идвал всеки ден в заведението му и така двамата постепенно се сприятелили. Махмуд разказва, че от две седмици живее в лагера Синдос край Солун. Преди няколко дни се обадил на Лакис и го попитал дали може да го посети. После се качил на рейса и пътувал до близкия град Поликастро, откъдето Лакис го взел с кола. Полицаите ги пропуснали, само защото Лакис е местен човек. Той признава, че е подписал петицията за разчистване на бежанския лагер, но твърди, че не е бил воден от расизъм. Признава, че благодарение на бежанците е направил финансовия удар на живота си. Кафенето му било отворено денонощно и вечно препълнено с хора. В един момент обаче ситуацията станала просто неудържима. "Огледайте се наоколо", казва Костас и сочи към петимата старци, които седят в заведението му и пият кафе. "Ние тук сме само стотина жители и почти всички са пенсионери. Който живее тук, на границата, държи на спокойствието си."