Европа има нужда да си спомни бруталната история

2005 г. може да се счита за апогея на това, което се нарича европейски проект. Предишната година към Европейския съюз (ЕС)се бяха присъединили 10 държави от Централна и Източна Европа, което превърна общността в най-голямата общност на либералните демокрации в европейската история, пише за FT Тимъти Гартън Аш, преподавател по европейски науки в Оксфорд.

Този съюз предлагаше конституционен договор, станал известен като “Европейска конституция”. Единната му валута – еврото, изглежда също работеше добре и за много европейци чувството на всестранен оптимизъм не беше непознато.

Избухването на проевропейската оранжева революция в Украйна убеди руския президент Владимир Путин, че на пръв поглед “мекия”, постмодерен ЕС е реална заплаха за властта му. Дори и скептичният историк Тони Джуд пише в своята история на Европа след 1945 г., публикувана през 2005 г., че ХХІ век все още може да принадлежи на Европа.

Следващото десетилетие обаче доказва, че това са били грандиозни илюзии. Серия от кризи зашеметиха европейските лидери – като се започне с отхвърлянето на Европейската конституция на референдумите във Франция и Холандия, продължи се с десетилетната криза в еврозоната, анексирането на Крим от Русия, ислямистките терористични атаки, референдума във Великобритания за напускане а ЕС и се стигне до бежанската вълна от последната година, благодарение на която ксенофобските и антиевропейски партии затвърждават и засилват позициите си на целия континент.

"За съжаление европейските лидери, които се събраха на една от безбройните им срещи на високо равнище в Брюксел през декември 2015 г., не успяха да признаят дълбочината на екзистенциалната криза на съюза, камо ли да намерят отговори, които ефективно да адресират нарастващото разочарование на своите народи”, пише Гартън Аш.

ЕС не се срива изведнъж като Римската империя и варварски орди няма да заемат бюрократичните палати в Брюксел. Упадъкът му е по-скоро като на Свещената Римска империя: всички тези тържествени договори, церемонии и институции остават на мястото си, но се вижда, че са все по-кухи и изпразнени от съдържание. Така че едно решение да се закрие ЕС през 2043 г. например ще е като официалното обявяване на края на Свещената Римска империя през 1806 г. – закъсняло признание на това, което отдавна е политическа реалност, посочва той.

При настоящите тенденции това изглежда правдоподобен сценарий за бъдещето на ЕС. Лидерите му обаче трябва да направят всичко възможно да го избегнат.

Уинстън Чърчил е казал: "Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога." Европа, в който живеем днес, е възможно най-лошата Европа, с изключение на всички останали Европи, които някога е имало, допълва още Гартън Аш. Нито един Европейски съюз, империя, обединение или общност не е преживял вечно, но трябва да искаме това да продължи толкова дълго, колкото е възможно.

Скептичният реализъм е по-солидната основа върху която да се възстанови залитащият европейски проект. Европа е в лошо състояние и началото на възстановяването е да се признае тежестта на заболяването, а не да се отрича. Ние сме изправени пред множество проблеми, за повечето от които не съществуват всеобхватни решения, а само частични такива, които ще ни позволят да продължим. Не е време за грандиозни схеми.

Отново и отново някои се връщат към някаква версия на "твърдото ядро ​​на Европа", което да движи общността напред, а останалите се примиряват с “Европа на няколко скорости” във външните “концентрични кръгове”. Вместо това, има две основни теми – едната е едно ново бъдеще, а другата е миналото, което може да се завърне, за да ни преследва.

Сблъсквайки се с бързо развиващи се сили като Китай, Индия и Бразилия, Дивият Запад - Европа и Северна Америка, вече не може да определя глобалния дневен ред. В този нов свят европейските страни се нуждаят от мащаба, който само един съюз може да даде.

Втората ниша – европейското минало, може бързо да се превърне в нашето бъдеще. Напоследък сме свидетели как се увеличават инцидентите, които ни препращат към варварствата в Европа от ХХ век. Войната в Украйна. Средната класа, която се реди в кухните за бедни. Терор по улиците на Париж. Мъртвите деца бежанци, изхвърлени на средиземноморските плажове. Антисемитизмът, расизмът и изразяването на брутния предразсъдъци срещу мюсюлманите. Някак си все още определяме тези “инциденти” като изключения, но какво ще стане, ако те се превърнат в правило?

ЕС се нуждае повече от всякога от колективна памет, за да избегне лошото бъдеще. Историята трябва да привлече вниманието на новите поколения. Все още не е твърде късно да се пренапише историята на модерна Европа на Оксфорд към 2045 г., само че нямаме време до 2045 г., за да го направим, заключава Тимъти Гартън Аш.