В края на 80-те години Михаил Горбачов смело се опита да обнови съветската икономика. Той осъзна обаче, че страната му е изостанала много зад Запада, коментира Economist.
Както Робърт Сървис показва в книгата си „Краят на Студената война: 1985-1991 г.“, дори Горбачов е изпитвал трудности, за да разбере колко точно зле се справя икономиката. Сървис успява да се добере до протоколи от срещи на Политбюро. От тях става ясно, че официалните данни за разходите за отбрана като дял от БВП са значително занижени. Статистиките като цяло са ненадеждни. В един момент преговарящите по разоръжаването, опитващи се да постигнат сделка с Роналд Рейгън, откриват, че нямат точни данни за броя на ядрените ракети под техен контрол.
Този проблем е ендемичен за икономиките тип „командвай и контролирай“. Правителствата поставят цели отгоре, а бюрократите и партийните функционери знаят, че позициите им (а понякога и животът им) зависят от това да ги постигнат, така че цифрите се адаптират, за да задоволят целта. Често се поставят погрешни цели.
До края на 80-те години повечето западни икономики са преминали от производствена икономика към икономика, основаваща се на услугите. Съветският съюз обаче все още е обсебен от коването на желязо и стомана. Сривът на цените на енергията излагат на показ истинските проблеми на икономиката. Горбачов не желае да субсидира комунистическите режими в Източна Европа или да предприеме военна мисия, за да ги подкрепи. В крайна сметка гражданите на такива страни успяха да свалят лидерите си.
Можем да видим съвременни примери за подобна самозаблуда при Аржентина и Венецуела. При първата правителството на Киршнер редовно занижаваше цифрите за инфлацията. Венецуела, страна, благословена с огромни петролни резерви, управлява икономиката си толкова зле, че има огромен бюджетен дефицит, покачваща се инфлация и липса на основни потребителски стоки по рафтовете на супермаркетите. Тези, които се опитват да представят реалните цифри, биват обвинени в подпомагане на чуждестранните спекуланти.
Пазарите понякога получават лоши отзиви в пресата. От време на време те се самозаблуждават и създават балони и сривове. Но като цяло пазарите доста добре изпращат сигналите си за това за кои продукти има високо търсене, кои икономики се борят с бюджетни дефицити или липса на конкурентоспособност и т.н.
Когато държавните ценни книжа или валутата на някоя страна отчетат спад, бързо се появяват оплаквания за спекулантски действия. Но защо трябва инвеститори да заемат пари на дадена страна, ако те не вярват, че сумата ще им се изплати обратно в реално изражение? Никой с доверена отговорност към пенсионен фонд, колеж или благотворителна организация не трябва да го прави. Правителства, които се оплакват от пазарите, малко приличат на футболни треньори, които се оплакват от решенията на съдиите.
Може би следващият пример за самозаблуда ще бъде Китай. Джон-Пол Смит от компанията за независими стратегии Ecstrat пише: „Китай има особено ниски нива на прозрачност по отношение на икономическите и финансовите данни, дори когато е сравнявана с други развиващи се пазари, феномен, който става дори по-силно изразен откакто администрацията на Си Дзинпин пое властта в края на 2012 г. Данните вероятно ще бъдат надценени, тъй като както националното, така и местните правителства, а и мениджърите на компаниите, все още са оценявани основно по възможността си да изпълнят централно подадения план надолу по веригата“.
Китайската банкова система има малко стимули да отпише лошите заеми, включително заради факта, че получателите на тези заеми може да се окажат с добри връзки. Смит добавя: „границите между държавното и частното в Китай са дори по-размити отколкото на други места на развиващите се пазари. Изпитваме истински трудности при проследяването на реалното право на собственост на контрол в много компании, които привидно са в частния сектор“.
Той казва още, че „размерът и дългият период с висок темп на икономически растеж в Китай предполага, че както политиците, така и корпоративните мениджъри са имали достатъчно възможности да прикрият случаи на неефективно инвестиране“.
Смит посочва още, че тенденцията към авторитаризъм на китайската политика е обезпокоителна. Както при Съветския съюз, централизацията на властта и потискането на дисидентите само засилва тенденцията към самозаблуда.
Нищо от това не означава, че китайската икономика ще се срине през следващата седмица или година. Има достатъчно печалби, които могат да бъдат постигнати с модернизирането на икономиката. Но все пак означава, че глобалната икономика е уязвима към разочарования, идващи от втория най-голям производител, особено предвид факта, че Бразилия и Русия вече са в рецесия.
Това важи и за глобалните инвеститори. Номинално те може да вярват в свободните пазари, но тяхното богатство зависи изключително много от възможността една авторитарна държава да управлява цикъла си. (Много разбират проблема. 34% от фондовите мениджъри, анкетирани от Bank of America Merrill Lynch, смятат, че рецесия в Китай е основният риск за портфейлите им, особено в сравнение с други фактори.) Историческите поличби не са добри.