През 1935 г. Джордж Дейнджърфийлд пише книга за периода преди 1914 г., озаглавена „Странната смърт на либерална Англия“ (The Strange Death of Liberal England). В нея той посочва, че Великобритания по времето на крал Едуард VII (1901-1910 г.), често изобразявана като утопична, всъщност е била белязана от жестоки протести – за правото на глас на жените (с гладни стачки и бомби), правата на работниците (чести стачки) и движението за отделяне на Ирландия (заплаха за бунт и гражданска война). Пукнатините в системата вече стават очевидни, коментира Economist.
Кулминацията на либералния демократичен триумфализъм често се разглежда като провал на Съветския съюз. Четвърт век по-късно демокрацията изглежда значително по-болна. Гласоподавателите са изгубили илюзиите си за лявоцентристките и дясноцентриските партии и голяма част от тях се оглеждат за нещо ново. Тази част от електората е между една четвърт и една трета, а влиянието на крайните парти до голяма степен разчита на капризите на избирателите. Избирателната система на обикновеното мнозинство обаче създава само временно облекчение, тъй като е възможно лидерите от основните партии да бъдат притиснати от крайната левица или крайната десница, както се случва във Великобритания и както може би се случва в САЩ с възхода на Тръмп, Карсън и Круз.
Една от причините за възхода на екстремизма е икономиката: неуспешното генериране на реален ръст на приходите на работниците през последните десетилетия и финансовият колапс от 2007-2008 г. Икономистите твърдят, че причините за тези развития са новите умения, нужни в производствените технологии, глобализацията и политическите връзки (богатият елит финансира политиците, които след това въвеждат политики в подкрепа на елита). Ако вината наистина е в първите два фактора, тогава трябва да сме силно разтревожени, тъй като не можем да направим много по въпроса.
Факт е, че проблемът на основните политици е, че те не могат да направят много, за да спрат технологичните промени (дори и да искат) или глобализацията. Факт е, че те наистина са доста безсилни, на ниво отделна страна, изправяйки се пред множество глобални проблеми. Затова когато казват на избирателите, че могат да направят живота им по-добър, обещанията им изглеждат празни. Това отваря пътя за по-крайните партии, които защитават прости решения, обвиняват чужденците, имигрантите, международните спекуланти и др.
Геополитическите събития допринасят за проблемите на демокрацията. Разрешаването на международни проблеми изисква сътрудничество и компромиси – исканията на нито една страна не могат да бъдат изцяло изпълнени. Но политик, който рационално приема тези ограничения, ще бъде обявен за слаб и неефективен. Това засилва привлекателността на „силния мъж“ като Владимир Путин, който е готов да действа решително, дори ако действията му имат катастрофални икономически последици (Путин постигна стагфлация, икономика в рецесия и инфлация от 15%). Веднъж заеме ли силен човек дадена позиция, трудно може да бъде изместен. Нужно беше Уго Чавес да почине, за да може опозицията във Венецуела да спечели изборите (друг пример за стагфлация с дори по-голям спад на БВП и инфлация от 84%).
За щастие, има конституционни ограничения върху възможността политическите лидери в много страни да разрушават някои свободи, като свободата на словото и правото да си в опозиция на правителството. Въпреки това заради „войната срещу терора“, както много други войни преди нея, много правителства твърдят, че отдавнашни свободи трябва да бъдат ограничени, за да се постигне победа – два очевидни примера са лишаването на свобода без съдебен процес и използването на мъчения. А опасността е за тръгването по низходяща спирала, при която правителствата прилагат строги мерки срещу малцинствата, които реагират гневно на потисничеството, което води до нови правителствени мерки, които водят до отчуждаване на още хора и т.н.
Ако искате добър пример за това, погледнете към Северна Ирландия. В началото католиците приветстват пристигането на британските войски, вярвайки, че ще бъдат защитавани от местните сили на реда и закона. Не минава много време преди населението да стане враждебно срещу британците заради застрелването на невинни граждани, интернирането без съд и мъченията. Следва 30-годишен конфликт, по времето на който терористичните действия не са изолиран случай, а ежедневие. Местната демокрация е заместена с управление от Уестминстър.
Модерната ни икономика разчита силно на свободното движение и доверието. Подобна икономика е уязвима спрямо тези, които искат да свалят самолети или да стрелят в търговски центрове. За щастие, броят на хората, които искат подобни ужасни неща, е малък. Последното нещо, което трябва да направим, е да увеличим броя на хората, които искат да бъдат терористи или дори само им симпатизират.
От най-песимистична гледна точка някои могат да приемат, че подобни разнообразни тенденции като възхода на Льо Пен във Франция, дебатите по свободата на словото в американските университети и предизвикателството на ислямския фундаментализъм са признаци, че либералната демокрация безпощадно запада. Но историята предполага, че е по-вероятно човек да се самоубие (избирайки партия, в която не вярва), отколкото да бъде убит от външни лица. В крайна сметка човек трябва да се надява, че широката общественост ще обърне гръб на екстремистите, когато се изправи пред перспективата те да получат властта. Но все пак някой някъде може би точно в момента привършва първата чернова на „Странната смърт на либералната демокрация“.