Германия в капана на хегемонията

Продължителната дългова криза на Гърция и продължаващият наплив на бежанци към Европа разпали дебат за ролята на Германия в Европейския съюз, коментира Волфганг Ишингер, бивш посланик на Германия в САЩ, за project-syndicate.org. Превърна ли се Германия в европейски хегемон? И ако не е, трябва ли да поеме тази роля, както някои коментатори предлагат, за да не позволи на европейския проект да се провали?

Идеята за хегемония на Германия – както би трябвало да е ясно на всеки студент по история, е обречена на провал. Вместо това Германия трябва да заеме поста на „главен фасилитатор“, както предложи германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, фокусирайки се върху укрепването на ЕС чрез създаване на необходимите условия за наистина общоевропейска външна политика и политика по сигурността, която проактивно подготвя континента, за да отговори на предизвикателствата пред себе си. Полагайки всички усилия в тази насока, Германия не само ще промотира влиянието на Европа в света, но и ще сложи край на дебата за хегемонията.

Лисабонският договор от 2007 г. се основава на идеята, че просперитетът и сигурността на Европа зависят от страните членки, които гледат отвъд тесните си интереси и работят заедно в името на общия такъв. За да се постигне това, в договора са заложени постове, като председател на Европейския съвет и върховен представител на Съюза по въпросите на външни работи и политиката на сигурност, чиито титуляри могат да говорят и действат от името на целия ЕС.

Както бившият белгийски министър-председател Пол-Анри Спаак веднъж отбеляза „има само два вида държави в Европа: малки страни и малки страни, които все още не са осъзнали, че са такива. За съжаление, в момента твърде много страни членки на ЕС спадат към втората категория“.

Новите постове, създадени с Лисабонския договор, помогнаха на ЕС да постигне някои важни успехи – най-вече по време на преговорите с Иран и със Сърбия и Косово. Но това, което липсва, са постоянни усилия за укрепване на тези сили. Много по-често, когато дойде момент за справяне с външнополитически кризи и стратегически предизвикателства, институциите на ЕС се оказват с минимална роля. Кризата в Украйна, при която Франция и Германия поеха лидерството, е само един пример за това.

И въпреки това, макар че евроскептицизмът се увеличава в целия континент, широкоразпространената подкрепа за обща, по-силна европейска външна политика остава. Наскоро бившият полски външен министър Радослав Сикорски обясни в статия за Financial Times как може да бъде постигнато това. Когато се появи външнополитически проблем, страните членки трябва да направят оценка дали е по-подходящо той да бъде адресиран от всяка страна по отделно или от всички държави на общоевропейско ниво.

В повечето случаи, когато общите действия ще са по-подходящи, страните членки трябва да предоставят цялата си подкрепа на ЕС. В резултат на това председателят на Европейския съвет Доналд Туск, върховният представител на ЕС Федерика Могерини и председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер ще изиграят водещи роли в европейската външна политика.

За съжаление това далеч не е установена практика. Страните членки на ЕС са склонни да преследват несъгласувани политики, които отслабват вместо да заздравят глобалната позиция на Европа. А има едва няколко неща, които забавляват лидерите на Китай и Русия повече от това да настройват страните членки една срещу друга.

Германия има възможността да се противопостави на дългогодишните британски протести за обща външна политика. Налагайки значителното си влияние върху създаването на сплотена стратегически фокусирана политика на външните отношения и сигурността, Германия ще постигне две цели едновременно: по-силен и по-способен ЕС и по-европейска Германия.

Добра отправна точка за това би било да отговори на отдавнашните призиви за по-тясна интеграция на военните сили на страните членки на ЕС. Германия трябва да използва цялата си тежест в подкрепа на идеята за „обединяване и споделяне“ на военните ресурси, дори ако Обединеното кралство се противопоставя на подобни усилия. В крайна сметка времето, в което страните членки на ЕС тръгваха сами на война приключи преди повече от три десетилетия с Фолкландската война.

„Горката стара Германия“, пошегува се веднъж Хенри Кисинджър. „Твърде голяма за Европа, твърде малка за света“. За щастие Германия има изход от тази ситуация. Като проактивна и конструктивна част от ЕС, Германия е достатъчно голяма за света и в същото време не е твърде голяма за съседите си.

Както Щайнмайер и германският министър на икономиката Зигмар Габриел написаха наскоро, „само заедно и само на европейско ниво ще можем изобщо да намерим някакви рационални решения“. Техните думи се отнасяха за бежанската криза, но могат лесно да бъдат приложени и за мястото на Германия в ЕС днес.